Един разказ на Вера Полозкова
28-годишна – поетеса, певица, актриса. Вера Полозкова е талантливото перо на Русия, чиито стихове кандидат-студентите рецитират в театралните институти, а милиони читатели си препращат творчеството й в социалните мрежи. Мъдростта на младостта, която намира своята огромна публика. И има защо. Защото животът, трябва да се живее - той е като морето, щедро към всички нас. Това е разказът на Вера Полозкова.
– Какво да ти разкажа още?
Трябва да живеем край морето, мамо, да правим онова, което ни харесва, и по възможност нищо да не усложняваме; това е само въпрос на избор, мамо – месеци наред да се тормозиш за онова, което не е направено, пропуснато или изгубено – или да решиш, че животът, който ти остава е достатъчен, за да успееш с всичко – просто трябва да се заемеш с дела. Цяла вечност да пилиш на най-близкия си човек, какво тъпо и тромаво нищожество е той – или да започнеш да го хвалиш за малките му победи и достижения, за да видиш как разцъфва и усеща собствената си значимост – така ли иначе ти си с него, обичаш го – защо дереш сърцето му? И своето...
Да казваш „Ти, разбира се, ще ме зарежеш!" и тържествено да възкликваш „Така си и знаех!", когато той те зареже. Не мисли изобщо за това, а се радвай, че сте заедно, че можете да правите глупости и открития – не товари любимия си човек с предположения за това, което може да стане или няма да се случи никога.
Винаги да говориш „не мога" и „глупаво е дори да опитвам" – или поне веднъж да го удариш през просото и да се престрашиш. И дори да не се получи – да потърсиш нов път, друг начин и да опиташ отново.
Съзнателно да преценяваш всеки, който ти харесва като задник и садист скръстила ръце на гърдите си, да си язвителна, саркастична, охулваща, говореща „Убеди ме в обратното" – или поне веднъж да се смириш и да кажеш „Виж, аз съм ужасена от властта, която имаш над мен, ти си невероятен, а аз се страхувам. Моля те, нека поговорим".
Винаги да бъдеш съвършено права и с две думи да даваш да се разбере, кой тук е шефа, а накрая да останеш сам сама с идиотската си правота – или поне веднъж да преглътнеш гордостта и високомерието си, първа да потърсиш примирие и близост, да си позволиш да кажеш „Нека поговорим, искам да те разбера и изслушам". Нали ти самата мислиш за това по цели дни?
Да бъдеш горда и обидена на съдбата – „Мен никой не ме обича" – или да си поемеш дълбоко въздух и да помолиш за помощ, когато е нужно – и да получиш помощ, какво е тук невероятното? Да ненавиждаш с години за това, как несправедливо да се отнесли с теб – или когато нещо те измъчва, да се обадиш и да попиташ със спокоен глас „Слушай, аз наистина не разбирам, защо се случи така?"
Двадесет години да скърбиш по изгубена любов – или да събереш сили в шепите си и да си позволиш отново да обичаш, да се доверяваш, да се разкриваш, да бъдеш щастлива? Във второто, помоему има много повече доблест – за първото не се изискват абсолютно никакви душевни усилия.
Да прочетеш за себе си мерзости и да се разстроиш за дълго – или да вдигнеш рамене и да помислиш, как искрено жалиш написалия тази глупост.
Да страдаш, мислейки че този свят е много гадна шега от Архитекторът на Матрицата, да се кичиш със своята болка като с орден, тъжно да иронизираш своята безнадежност – или да започнеш да оценяваш фактите – вкусното е вкусно, топлото – то сгрява, красивото – кара очите да ликуват, добротата – широко се усмихваш, щедростта – иска ти се да я споделиш. И това не е поредното издевателство, още един способ на Матрицата да те унижи, нали?
Господи, колко е просто, мамо – това твое опияняващо чувство за всемогъщество пречи да видиш нещата, такива каквито са. Всичко на този свят е въпрос на избор, нищо повече. Не съществуват никакви задължения, предопределеност, недостижими върхове. Ти сам забиваш гвоздеи в обувките си и хващаш лошия късмет – ти сам си избираш да бъдеш жалък, самотен и непотребен – или щастлив и нужен. Никой не е способен да реши това вместо теб, ако ти си против.
Ако на теб ти е удобно да мислиш така и нищо да не предприемаш – живей както досега, но не смей да се жалваш от обстоятелствата – в свят, където хората покоряват най-високите върхове, записват мултиплатинени дискове, прелъстяват най-непристъпните красавици и сбъдват най-лудите си мечти – ти нямаш право да говориш, че това е невъзможно дори на теория.
Да, за това е нужна воля – трябва да направиш своя избор и да му бъдеш вярна до край. Само това. Вселената е направена от гъвкав и чувствителен материал – от нея можеш да сътвориш каквото пожелаеш – решението е твое. Мислех си, че това правило работи безотказно с жадуваните материални вещи, но не се получава с хората. Искаш пари – ще имаш, слава – ще я постигнеш, пътешествия – само си избери маршрут. Но събитията от последната седмица показват, мамо, че с хората историята е съвсем друга - те са трижди по-студени от скалите, по-бодливи от звездите – просто престани да ги мислиш за такива и поне веднъж поговори с тях, така както със себе си – живо, топло и развълнувано. И ще се удивиш, как всичко ще се промени, преобрази, мамо...
Източник: Adme.ru
Снимки: Вера Полозкова - Литературный СБРОД, Metro
