Скъпи старци!
Отново чувствам под петите си ребрата на Росинант, отново, слагайки доспехи, тръгвам на път.
Преди около десет години ви написах друго прощално писмо. Доколкото помня, ви се оплаквах, че не съм станал нито добър войник, нито добър лекар: последното не ме интересува повече, а като войник не съм толкова лош.
Нищо всъщност не се е променило, само станах много по-съзнателен; моят марксизъм се вкорени и се пречисти.
Считам, че въоръжената борба е единственият изход за народите, борещи се за освобождение, и съм последователен във възгледите си до край. Мнозина ще ме нарекат търсач на приключения и това е така. Но съм от онези търсачи на приключения, които рискуват собствената си кожа, за да докажат правотата си.
Може би ще се опитам да направя това за последен път. Не търся края, но той е логически възможен. Ако е така — приемете последната ми прегръдка.
Обичах ви много, но не умеех да изразя любовта си. Аз съм твърде праволинеен в действията си и мисля, че понякога не ме разбираха. Не е лесно да бъда разбран, но този път ми повярвайте.
Решителността, която усъвършенствах с увлечението на артист, ще накара да действат хилавите крака и уморените дробове. Ще постигна своето.
Спомняйте си понякога за скромния кондотиер от XX век.
Целунете Селия, Роберто, Хуан-Мартин и Пототин, Беатрис, всички.
Силно Ви прегръща блудният ви и непоправим син
Ернесто.
Снимки: forum.tz-uk.com
