От години си мечтаех за грамада от дъб, която да изпълва цялото помещение... През 1981 година се сдобих с желаната мебел и я поставих в средата на просторния си светъл кабинет в задната част на къщата. Шест години седях зад това писалище или пиян, или напълно разбит...
Година или две след като се излекувах от зависимостта си, аз се отървах от чудовищното творение и го замених с обикновена холна гарнитура... В началото на 90-те, преди да се отделят и да заживеят самостоятелно, децата ми се качваха понякога вечер при мен, гледаха баскетболен мач или филм по телевизията и ядаха пица...
Купих си ново бюро – ръчно изработено, красиво наполовина колкото онзи тиранозавър Рекс. Поставих го в далечния западен край на кабинета, в един ъгъл под полегатите греди на тавана... Точно под тези полегати греди седя в момента, петдесет и три годишен мъж със слабо зрение, сакат крак, но бистър ум. Правя онова, което умея, при това толкова добре, колкото мога. Преодолях всички безумства, за които ви разказах... и сега искам да ви опиша работата си.
Ще започна така: разположете бюрото си в един ъгъл и винаги, когато сядате да пишете, напомняйте си защо не е в средата на стаята. Животът не е опора на изкуството. Точно обратното е.
* Фрагмент от книгата "За писането".
Снимка: Steve Schofield, заглавна - mydaytondailynews.com
