Любов и ненавист... Колко често те вървят ръка за ръка, като неразделни приятелки. Съзидание или разрушение? Кое побеждава в неспокойната човешка душа, мечтаеща за невъзможното, съкровеното? Прочетете тази истинска история и се опитайте да оцените хората, които са до вас и които искрено ви обичат - с всичките ваши достойнства и недостатъци.
Те живели заедно 15 години. Цели 15 години той я виждал всяка сутрин, но през последната година започнал да се дразни от всичките й навици. Особено ненавиждал, когато събуждайки се, тя протягала ръце и му казвала: "Здравей, слънчице! Днес ще бъде прекрасен ден!". Това било обичайна фраза, но слабите й ръце и съненото й лице, предизвиквали у него неприязън.
Тя ставала, отивала до прозореца и няколко минути гледала втренчено в далечината. После сваляла нощницата си и гола отивала в банята да си вземе вана. По-рано, в началото на брака им, той се възхищавал на тялото й, на свободата й, граничеща с разврат. И макар дори сега тялото й да изглеждало прекрасно, нейната голота го възмущавала. Веднъж, той дори искал да я разтърси, да ускори този процес на "събуждане", но събрал сили и грубо й казал: "Хайде стига вече, побързай, толкова ми омръзна всичко това!".
Тя не бързала да живее, знаела за неговото любовно увлечение, дори познавала момичето, с което мъжът й се срещал вече три години. Но времето замъглило раните на гордостта и останало само потискащото чувство, че е ненужна. Тя прощавала на мъжа си агресията, невниманието, стремежът отново да изживее младостта. Но не му позволявала да й пречи да живее спокойно, осмисляйки всяка минута. Така решила да живее тя, от мига в който разбрала, че е болна. Болестта я изяждала малко по малко, и скоро щяла да я победи.
Първото й желание било да разкаже на всички за своята болест. На всички! За да разкъса цялата несправедливост на живота, да я радели на малки парченца, които да раздаде на най-близките си хора. Най-тежките мигове тя преживяла насаме, осъзнавайки близката смърт – и тогава решила просто да мълчи. За всичко! Животът й изтичал и с всеки ден у нея се раждала мъдростта на човек, умеещ да се радва и съзерцава живота. Тя се усамотявала в малката селска библиотека, пътят до която й отнемал половин час. И всеки ден, тя се свирала между библиотечните рафтове, на които било написано „Тайните на живота и смъртта" и търсела книга, в която мислела, че ще открие всички отговори.
Той отишъл в дома на любовницата си. Там всичко било топло, ярко, уютно. Те се срещали вече три години и за цялото това време, той я обичал с ненормалната си любов. Ревнувал я, унижавал я, унижавал себе си, струвало му се, че не може да диша далеч от младото й тяло. Днес той дошъл при нея с твърдото намерение – да й каже, че се развежда. Защо било нужно да се мъчат и тримата – той вече не обичал своята жена, дори нещо повече – ненавиждал я. А тук щял да заживее нов живот, щастлив живот. Опитал се да си припомни чувствата, които някога изпитвал към жена си, но не могъл. Струвало му се, че я е ненавиждал още от самото им запознанство. Той извадил от портфейла си снимката на жената, с която бил живял 15 години и я скъсал на малки парченца.
Двамата се уговорили да се срещнат в ресторант. Там, където преди 6 месеца, празнували 15-та годишнина от брака си. Тя дошла първа. Преди срещата, той отишъл до вкъщи, където дълго търсил документите, нужни за развода им. Изнервен и задъхан, вадел всичко от шкафовете и го хвърлял на земята. И изведнъж видял запечатан тъмносин плик, който никога не бил виждал преди. Седнал на пода и с едно движение разпечатал плика. Очаквал да види някой компромат за себе си – снимки с любовницата си, например.
Но вместо това, се натъкнал на многобройни анализи и медицински изследвания. На всички тях било името на жена му. Диагнозата й го пронизала като ток, по ръцете му избила хладна пот. Болна е! Той скочил и трескаво започнал да търси в Интернет, какво би могло да означава всичко това, а на монитора се изписала ужасната истина – "от 6 до 18 месеца". Той погледнал датата, на която било направено изследването. Минала била половин година.
Тя го чакала цели 40 минути. Той не отговарял на телефона си, тя платила в ресторанта и излязла на улицата. Бил красив есенен ден, слънцето се било скрило, но сгрявало душата. "Колко прекрасен е животът, колко е хубаво на земята, под слънцето". За първи път тя почувствала жал към себе си. Нямала повече сили да крие страшната си тайна от всички – от мъжа си, родители и приятели. Досега се била старала да облекчи живота им, дори с цената на своя собствен. Вървяла по улицата и виждала радостта в очите на хората, от това, което идва - от зимата, а после настъпващата пролет. Тя нямало да изпита подобни чувства. Обидата я задушавала и се леела в поток от неспирни сълзи.
Той крачел из стаята. За пръв път чувствал остро, почти физически, крехкостта на живота. Спомените нахлули яростно в съзнанието му – видял жена си като млада, в онзи миг, когато се запознали и били пълни с надежди. Обичал я той тогава. И изведнъж му се сторило, че тези 15 години сякаш никога не са били. И всичко тепърва предстои – щастието, младостта, живота...
В тези последни дни, той я обгърнал с грижи, бил с нея 24 часа в денонощието и изживял най-голямото щастие. Страхувал се, че тя ще си отиде, бил готов да й даде живота си, само за да я запази. И ако някой му бил напомнел, че преди месец той ненавиждал своята жена и мечтаел да се разведе с нея, той би му казал: "Това не бях аз!". Той виждал колко й е тежко да се прости с живота, как плаче през нощта, мислейки си, че той не спи. Виждал, как се бори за живота си, улавяйки и най-мъничката надежда.
Тя починала след два месеца. Той покрил с цветя пътя от дома до гробищата.
Плакал като дете, когато я полагали в гроба, остарял със 100 години...
У дома, под възглавницата си намерил бележка-пожелание, която тя била написала на последната им Коледа: "Да бъда щастлива с него до края на дните си".
Казват, че на Коледа всички желания се сбъдват. И навярно това било истина, защото той си спомнил своето желание - "Да бъда свободен".
Всеки бил получил онова, за което мечтаел.
Илюстрация: wallspick.com