За вечното гонене на щастието, за смисъла на страданието и болестите, за съдбата, която ни тласка по пътя на човешкото ни осъществяване, за приемането на всичко, което ни се случва и научените уроци – избрани откъси от книгата на немския психолог Торвалд Детлефсен "Съдбата като шанс".
Животът означава учене, независимо дали отделният човек приема това или не. Съдбата с неподкупна справедливост се грижи всеки да научи точно онова, което най-малко му се иска да приеме и на което се противопоставя най-силно
Кармата е законът за баланса, който има грижата човекът отново и отново да бъде конфронтиран с един и същи тип проблеми, докато накрая с действията си освободи проблема и се подчини на закономерността. Законът на кармата изисква от човека да поеме пълната отговорност за съдбата си - стъпка, която днешните хора не желаят да направят. Когато човек започне да става честен към самия себе си - а това е най-трудната форма на честност - ще разбере, че едва с приемането на пълната отговорност за всичко, което му се случва и което преживява, може да прозре смисъла. Отговорност и смисъл не могат да се отделят - двете се обуславят взаимно. Мнозинството от хората в наше време са болни от загуба на смисъл, защото се опитват да се отърват от отговорността. Който търси смисъла, намира първо вината. Ако приеме Вината, ще му се разкрие и смисълът.
Който променя себе си, променя света. В света няма нищо за оправяне, но в нас има много. Мъдрецът е в хармония с всички области на съществуването и затова живее в най-добрия от всички възможни светове. Той вижда действителността и знае, че всичко, което го има, е добро. Не търси повече щастието, защото го е намерил. в себе си.
Ако човек научи първото важно правило, че всичко, което съществува, е добро, просто защото съществува, ще го обземе повече мир и спокойствие. Едва в това спокойствие той ще се научи да наблюдава нещата и те ще му разкрият смисъла си. Човек постепенно ще се освободи от фиксираността си върху идеята, че трябва да се бори за или против нещо, но това няма да го доведе до бездействие. Хората, които вярват, че чрез активните си действия могат да променят света, обикновено не забелязват, че в действителност стават роби на обстоятелствата; и че обстоятелствата променят тях, а не те променят обстоятелствата. Истинската активност се ражда от спокойствието. Признак на зрялост е, когато човек остави нещо да се случи, без веднага да се намеси в него. Обикновено когато чуят това, хората започват да възразяват. Те смятат, че ако последват това правило, ще изгубят „сleverness" - интелигентността си, хитростта, ума, че ще станат играчка в ръцете на другите, че безнадеждно ще затънат. Те не искат да се откажат от любимите си борби и да преминат само към отбрана. Всеки иска да продължи да показва на другия "Кой е всъщност", иска да упражнява власт. Св. Петър също не се е сдържал да извади меча, когато бойниците нахлуват в Гетсиманската градина и с това само е доказал, че още не е бил разбрал напълно наставленията на учителя си.
Вгледайте се в тези "отрицателни" ситуации, които ви е изпратила съдбата, вгледайте се и в хората, за които мислите, че са постъпили несправедливо с вас и предпочитате въобще да не сте ги срещали. Когато човек с вътрешния си поглед разгледа отново подобни събития и свързаните с тях хора, ще осъзнае, че всичко това е било закономерно стъпало в неговата напълно индивидуална съдба и че без това събитие той днес не би бил там, където е. Опитайте се да разберете смисъла на случилото се, за да може постепенно да изпитате благодарност, че всичко е станало така, както е станало. Едва когато успеете "отвътре" да се усмихнете на събитието и на свързаните с него хора и да им благодарите, че са били готови да помогнат за осъществяването на съдбата ви, едва тогава преминете към следващото събитие и процедирайте с него по същия начин
Когато с всички сили буташ една стена, усещаш, че и стената натиска обратно със същата интензивност. Ако увеличиш собствения си натиск, и стената ще увеличи своя. Решението е в това, да махнеш ръце от стената. Тогава натискът на стената от само себе си напълно ще изчезне. Сравнението сигурно звучи банално и въпреки това почти всички хора са застанали до една стена, бутат я с всичка сила и същевременно на висок глас се оплакват, че стената ги бута. Да се откажеш от собствената си съпротива, на теория е много просто, но човек успява да го постигне изключително трудно. Защото всички хорала дълбоко убедени, че за да бъдат адекватни, трябва да натискат стената, понеже и "стената ги натиска", и че ако се откажат от съпротивата си, стената неизбежно ще се срути отгоре им. Точно в това се състои заблудата. Изпробвайте сами примера със стената, за да разберете напълно проблема. Човек наистина има усещането, че стената ще го затисне, и се чувства принуден да увеличи собствения си натиск. За да прозрете заблудата, трябва да имате смелостта да се пуснете. Който признава правото на съществуване на стената, не изпитва нужда да я бута и не се притеснява от нея.
Човечеството е свикнало да търси във Външния свят извинения за всичко, което не бива да се случва. Списъкът на виновниците, върху които отделният индивид прехвърля отговорността за собствената си съдба, варира от членове на семейството до правителството, от характерни за времето обстоятелства до организацията на обществото. Тази проекция на вината се издига дори до статута на научни дисциплини, които под името психология и социология санкционират колективната заблуда. Всички говорят за това, как факторите на обкръжаващата среда влияят върху човека и го формират. Психоанализата търси причините за невротичните заболявания в детството, в начина на възпитание и травматичните отношения родители - деца.
Ако някой седне да ни разказва съдбата си, той за всяка ситуация ще назове хората или обстоятелствата, които смята, че са я предизвикали. Няма околни влияния, които формират човека. Не възпитанието изгражда бъдещия човек. Няма виновници за съдбата на отделния индивид. Няма вируси или бактерии, които предизвикват болести. Всички, които мислят, че имат точни доказателства в полза на току-що отречените твърдения, се заблуждават в едно: Нещата, които смятат за доказателства, се крепят върху наблюдението на взаимозависимости.
Наблюдението на собственото ни обкръжение и на събитията, с които влизаме в конфронтация, е един от най-добрите методи за самопознание. Защото всичко, което ни притеснява от външния свят, показва само, че още не сме се примирили с аналогичния принцип в самите нас. А на човек не му е приятно да се съгласи с това. Би било много по-просто и по-ефективно, да постигнеш мира в себе си. Тук се крие разковничето. Всеки човек е в състояние да промени и нагоди света според своите представи, без никаква борба и без външна сила. Ако човек се научи да се пита за смисъла на всичко, което се случва с него, той не само ще започне все по-добре да опознава себе си и проблемите си, но ще открива и възможности за промяна. Винаги, когато на човек му се случва нещо, той веднага трябва да си задава въпроса: "Защо се случва точно на мен, точно сега, точно това?" Докато не свикнем да си задаваме тези въпроси, намирането на отговори ще ни бъде трудно.
Колкото повече се осъзнава човек, толкова по-добре се научава да подрежда нещата и да търси в тях информация. Така се запазва най-важното изискване - да сме в хармония с всичко, което съществува. Ако това не ни се отдава, трябва да търсим причината в себе си. Човекът е микрокосмос и значи, точно копие на макрокосмоса. Всичко, което възприемам отвън, мога да го открия у мен. Ако вътре в себе си съм в хармония с различните области на действителността, техните представители от външния свят не могат да ме затормозят. Ако се случи нещо, което ми е неприятно, то това не е нищо друго, освен подканяне вътре в мен да се обърна и към тази област. Всички лоши хора и неприятни преживявания в действителност са само вестоносци, медии, които правят невидимото видимо. Който разбира това и е готов да поеме отговорност за съдбата си, изгубва страх от заплахите на случайността.
Човек се освобождава от страха, когато е готов сам, на собствена отговорност, да се изправи пред съдбата си. Не можеш по погрешка да бъдеш убит, не можеш по погрешка да станеш богат. И двете неща се проявяват само, когато човек е узрял за тях и притежава съответния афинитет. Хората се стремят към богатство, обаче пропускат да се подготвят, да узреят за това богатство. Без необходимата зрялост никакво търсене и усилия няма да помогнат.
Ударите на съдбата и болестите почти винаги са само пасивният аспект на един неприет доброволно учебен процес. Кратката формула гласи: който не се учи, пати. Като цяло хората поставят много своеобразни изисквания към живота и към съдбата си. Държат се така, сякаш имат право да им е добре, да са богати, здрави и щастливи. Какво гротескно изкривяване на действителността! Откъде хората извеждат това право? Човек не се преражда на този свят, за да се наслаждава лениво на светлината на слънцето, а за да се развива и да служи според възможностите си на света. Който прави това съзнателно, ще намери щастието. В казаното няма ненавист към живота като подтекст; то само иска да размести приоритетите. Човек непрестанно търси щастието. Това не е само негово право, но и дълбоко скритата пружина на действията му. Само че в голямата си част поетите пътища са неподходящи, за да се увенчае търсенето с успех. Човекът търси нещо, което той нарича щастие, без да има точна представа, какво всъщност е това щастие? Разни неща от външния свят се идентифицират с лелеяното чувство за щастие и човек си мисли, че когато ги притежава, ще бъде щастлив. Така започва едно безкрайно и безсмислено преследване. Защото винаги, когато човек стигне до носителя на щастието, за който е копнял, става ясно, че той не е в състояние да му даде исканото щастие. Гладният смята, че ще бъде най-щастливият човек на земята, ако може да се нахрани до насита. Когато му дадат бленуваната храна, той ще започне да си мисли, че 34 щастието му ще е пълно, ако има и жилище. Когато получи и жилището, ще започне да копнее за собствена къща с градина. Като получи и тях, за да бъде щастлив, ще му трябват слава и признание. След като постигне и тях, за съжаление, някаква хронична болест ще започне да пречи на щастието му. Като се излекува от болестта, той ще се почувства самотен и ще са му нужни "само" хора, за да бъде щастлив. "За щастие" смъртта ще го освободи временно от това изнурително преследване на щастието. Грешката се дължи на убеждението, че щастието зависи от външни неща. Щастието не може нито да се преследва, нито да се притежава. Можем само да бъдем щастливи. Щастието е състояние на съзнанието, на душата. То е напълно независимо от външния свят. Щастието расте там, където човек е в хармония със света. Расте там, където човек осъзнава задачата си и разбира каква милост е да му бъде позволено да служи.
Страданието е противоположният полюс на щастието и затова в края на краищата е същото. "За щастие на човека" страданието има грижата той да не се лута вечно по грешни пътища. Страданието се грижи човек да не се отказва от търсенето, пречи на покоя. Страданието винаги е обиколен път, но това не го прави по-малко път. Житейският път на даден човек е определен още при раждането му. С биографията си човек само превръща латентостта в действителност. В живота на човека няма случайности.
Хората още мислят, че болестта е нещастие, което може да бъде избегнато. Ние не разбираме, че болестта е най-ценното благо на човечеството, че тя, всъщност, съставлява неговото човешко битие, защото само болният може да бъде излекуван. Болестта прави човека способен на изцеление - но той трябва да я прекоси, да мине през нея, а не да я заобикаля. Както болестта е микрокосмическо грехопадение, така и изцелението винаги е микрокосмически процес на спасение. Болният е виновен - в конкретния и в метафизическия смисъл - и трябва да бъде конфронтиран с вината си; трябва да превърне вината в избавление. Излекуването на дадена болест трябва винаги да е свързано с нарастването на зрелостта и на развитието.
* Избрани откъси от "Съдбата като шанс", Торвалд Детлефсен, изд. Кибеа
Снимки: thorwald-dethlefsen.de
