„В моя живот, във вашия, в живота на всеки човек има нещо случайно. Аз вярвам в това. Мога ли да бъда друг? Мога ли да коригирам живота си? Нищо не мога да коригирам в него."

(25 март 1934 г. ~ 27 юли 2002 г.)

БЕЗ МОНОЛОЗИ...

Без монолози - пози и лъжи.
И както в твоите дървета
хлорофила -
това което ми е дадено не ми
принадлежи -
принадлежа му аз със страшна
сила.

...

МОЙ МАЛЪК ЕДИНАДЕСЕТГОДИШЕН...
На Пламен

Мой малък - единадесетгодишен,
ах, как не знаеш ти, че в тая възраст
нещастният е най-нещастен...
Плачеш.
Лежиш под някакъв немилосърден
и тъй далечен залез ти и плачеш.
Изричаш своя плач на оня пясък
от фосфор и седеф... Но ти не знаеш,
че си щастлив, щастлив си, че не помниш
ти своя оскърбител... Някой близък?
Или случаен непознат? Ти плачеш.
За целия - превърнал се във пясък
обиден, обезсмислен свят... Трепериш
от ужас и възторг... Великодушен
(не знаеш ти, че си такъв), прошаваш
със радост... И ти ставаш. Ти си въздух.
Тъй светъл и прозрачен си, че виждам
през теб, мой малък, оня светъл
залез.

А твоят поглед е такъв невинен,
че се срамуваш и вървиш с приведен
и тъй далечен поглед ти, и светиш
от фосфор и от плач... Как бих понесъл,
как бих вървял от възраст аз във връзраст
и от любов в любов, ако не носех
на своя глас в най-ранния регистър
един далечен, фосфорен, седефен,
спасителен, всеопрощаващ
плач?

... 

МОРЕТО САМО ЖИВИТЕ ОБИЧА...

Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка - всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води...
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.

...

НА МАЙКА МИ

Мамо.
И аз ще се завърна, както винаги.
И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното -
не ставай изненадано от стола си.
Не падай във ръцете ми -
погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича - да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми, мислите.
И докосни ги, моля те, накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай - пристъпи в душата ми,
прозорцити й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратити й -
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея - за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.

Мамо,
не остарявай, моля те, и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато,
Съпротивлявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защищавай, моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета - понякога
си освeжавай със червило устните...
И не умирай - заповядвам ти! -
до края.
До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля -
съзерцаваа ме
от погледите на жените - тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда -
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо. Не ме изоставай,
мамо.

Снимки: burgas.bg, nabrega.bg