Знаете ли какво е Биполярно афективно разстройство? Болест. Наричат я още манийно-депресивна психоза или циклофрения. Това е болест, която ти взема всичко и ти дава всичко! Няма да говоря за нея. Ще споделя един текст, публикуван на 21 Юни 2008 във форума на puls.bg от потребител с псевдоним birgit, страдащ от циклофрения. Не съществува каквато и да е информация за човека зад него, но есето му заслужава да бъде прочетено.
"Здравейте, аз също съм циклофреник, на 16 години съм, диагностицираха ме преди 2-3 месеца и почнах да пия тимостабилизатор. Шантава история е това заболяване. Аз даже написах есе по въпроса. Смятам да го постна тук:
Добро утро, Вирджиния Улф! Или как маниакалната депресия промени живота ми
Човешката психика е една мрачна, непроходима гора. И колкото по-навътре навлизаш в тази гора, толкова по-гъста и непрогледна става тя. За някои от нас пътешествието из нея е сигурно и спокойно, защото вървят по-ясно отъпкани пътеки. За други обаче е тежък и мъчителен кошмар, когато се отклоним от пътеката и се изгубим в дебрите на гората, залутани между дърветата, неможейки да се върнем и незнаейки как да продължим напред. Изгубени в мрака ние шепнем думи, които сами не разбираме, и се стряскаме от сенките на същества, движещи се между дърветата.
Аз съм болен човек. С психични отклонения. Не зная до каква степен го осъзнавам и мога да го контролирам, но знам, че е така. Няма да отегчавам с дълги, трогателни художествени етюди и шикалкавения на езика, затова набързо ще опиша от какво страдам. Някои го наричат маниакална депресия. Други – биполярно разстройсво. Това е ад, при които настроенията ти се люшкат между депресия и мания, отчаяние и еуфория. Имаш чувството, че от света те отделя тънка завеса, но ти не можеш да я отгърнеш; сякаш стоиш отвънка и надничаш вътре. Много симпатично, а?
С такава болест в миналото са можели да се похвалят Ван Гог, Бетовен, Едгар Алън По, Вирджиния Улф и друг значителен процент от човечеството. Сега и аз се присъединявам към тях за купона (купонът е самата лудост, както вероятно сте се сетили).
Съвсем не може да се каже обаче, че на това отклонение му липсват положителни страни. То е източник на безспирно творческо вдъхновение и е свързано с артистични способности. Засяга все хора на изкуството. За тях то е бич и благословия едновременно. Същото ще бъде и за мен, надявам се...
Единственото, което сериозно ме тревожи, е самоубийството. Статистиките на психиатрите показват, че всеки пети с биполярно разстройство се самоубива, а от 20 до 50 процента правят поне един опит през живота си. Това значи към 30 000 самоубийства на година в световен план. Много весело! Отсега ще се запозная с различните методи – рязане на вени, обесване, сешоар във вана, главата в газовата печка, удавяне в река, мятане от 30, 40, 50, 60 етаж и прочие – в случай, че и мене ме обхване "музата" по подобен вид дейности...
Лежа по средата на нощта с широко отворени очи, вперени в тавана и се чудя: дали и Вирджиния Улф е лежала в мрака по същия начин и се е борела с кошмарите в главата й преди повече от половин век? Дали и Ван Гог се е люшкал между мания за величие и желанието за самоубийство, докато накрая везните са наклонили към второто? Толкова много въпроси и никой не знае отговорите им, освен звездите, които са били свидетели на всичко...
...
Седя в кабинета на психиатъра ми и той ме изучава.
- Спите ли добре?
- Спя.
- А апетитът ви? Как е той?
- Ям си.
- Разбирам. – записва нещо в бележника си. – Спохождали ли са ви някога мисли за самоубийство?
- Да, но не мисля, че имам достатъчно смелост да ги осъществя – отвръщам
аз нервно.
- Тормозят ли ви угризения на съвестта? – продължава той.
- Да.
- Харесвате ли външния си вид?
- Не.
- Да, да, това всичкото са много характерни признаци на болестта...
- А как ще я лекуваме? – питам аз.
- Няма лечение.
- Моля?! – викнах аз невярващо. – Как така няма лечение?!
- Единственото, което можем да направим, е да контролираме състоянията чрез лекарства. Това е всичко.
След десетина минути ме изпрати от кабинета си с рецепта в ръка и силно объркан, загрижен вид. "Как така няма лечение? Да не е и той луд?..." Винаги съм смятал, че единственото, което им липсва на психиатрите, е един добър психиатър.
Та така значи. Ще си живея с тази маниакална лудост, ще подскачам като петел ту кукуригащ от радост, ту виещ от мъка и отчаяние и ще се въртя нощем в леглото с опулен поглед. Прекрасна перспектива за следващите 30-40 години, особено ако планираш бъдещето си! Мисля, че имам нужда от някой друг цитат тук, за да се справя с това. Я да видим:
"Животът е това, което ти се случва, докато си зает да правиш други планове." - Джон Ленън А какво ти се случва, докато си зает да живееш, се чудя аз?
"Живей всеки ден като за последно, защото рано или късно ще се окажеш прав." - Рей Чарлз Без коментар. Просто гениално. Точно, от каквото имах нужда!
"Всичко, което сме, е резултат от мислите ни." - Буда
Интересна работа! Как важи това за тези от нас, които изобщо не мислят?
"Истинският ти живот обикновено е животът, който не живееш." - Оскар Уайлд Този цитат го отстъпвам на някой шизофреник и минавам нататък.
Цялата работа е, че в наши дни тези психични заболявания са доста разпространена история. Вижте хората по улицата на връщане от работа – един си говори сам, друг размахва пликове и чанти, готов да убие всеки, който се приближи досатъчно близо и влезе в обсега му, трети търчи като отвързан кон и крещи по някакво устройство долепено до ухото му... Целият градски живот е баш една голяма лудница, отприщила се на свобода, без надзиратели, без санитари, без никой, който да може или да знае как да овладее истерията. И никой не се замисля дори за момент: ''Не е ли това лудост – ежедневието, в което живеем?'' Това според теорията на психиатрите е сигурен признак на лудост – неспособността да се се запиташ ''Не съм ли луд?''. Неспособността на цялото ни общество да се запита: ''Не сме ли луди да живеем така, както живеем?'' Не, никой не се пита. Всички продължават да търчат по задачи и да се препъват в линиите на стадото, да блеят и да чакат да дойде шефът, за да ги стриже. Джон Ленън е казал, че обществото ни се ръководи от откачени хора и преследва откачени цели. Но кой изобщо някога е слушал здравомислещите хора? Даже няма такова нещо като ''здравомислещ'', а само различни нюанси на лудостта. Единственият въпрос, който е от значение, е дали във вихъра на цялата тази лудост надделява творческото, съзидателното начало у човека или разрушителното. Само това е важното. И ние правим всичко възможно, за да превърнем този свят във свой ад...
Не знам дали ще се окажа достатъчно силен, за да живея с тази болест. Или може би тя ще се окаже по-силна от мен. При всички случаи винаги ще пазя близо до сърцето си думите на Вирджиния Улф от последното й писмо до мъжа й и няма да ги забравям: ''Скъпи Ленард, гледай живота в лицето. Винаги го гледай в лицето, за да знаеш какъв е и накрая да го познаваш и обичаш такъв, какъвто е. И тогава... да го напуснеш.'' ''Ленард... винаги годините помежду ни. Винаги годините. Винаги любовта. Винаги... часовете.'' Това вече са думи, който със сигурност значат нещо за мен."
