Преди 102 години, на 07 ноември, в Алжир е роден френския писател, драматург, журналист и философ – екзестенциалист Албер Камю, автор на "Чужденецът", "Разбунтуваният човек", "Чумата" и други. През 1957г. получава Нобелова награда за литература за своето есе „Размишления за гилотината", насочено срещу смъртното наказание. В Стокхолмската си реч по повод връчването на наградата, Камю казва, че призванието на писателя е „да сплотява възможно най-голям брой хора", че той „не може да се приспособи към лъжата и робството, от които се ражда и размножава самотата". И ако писателят има призвание, то е само да подкрепя „плахата надежда, родена, одухотворена и поддържана у милионите самотници". Камю вижда революцията вътре в човешката душа и търси изходен път за човечеството именно там – в битката между бога и дявола вътре в сърцето, превръщайки се в изразител на победата на човешкия дух.
(Nobel prize winner, Albert Camus in the 1950s)
Абсурдът има смисъл само тогава, когато не се примиряваме с него.
Тези, които се подчиняват на Системата, обикновено нямат характер.
Много хора пропиляват живота си да измислят начин, как да издавят всички, а те да свършат на слънце.
Обикновено човек избягва общуването с по-добри от него хора. Той търси себеподобните си, тези, които притежават неговите слабости. Човек често няма желание да се усъвършенства, той иска да не бъде виновен и да не се старае да се пречисти.
Обикновено в него няма нито достатъчно цинизъм, нито достатъчно добродетели.
Лъжата и тайната винаги вървят ръка за ръка. При различните хора са в различни съотношения.
Всеки човек има мигове, когато смята, че няма да доживее до следващите мигове.
С напредването на възрастта започваме да приличаме на това, което заслужаваме.
Злобата често е единствения начин на съпротива. Тогава хората желаят да те осъдят, за да не бъдат съдени те самите.
Потребността от трагедии за много хора е вродена, подобно на потребността от аперитив и предястие.
Говорите за страшния съд. Моите уважения, но това предизвиква насмешка в мен. Очаквам този ваш страшен съд без страх, защото бях и продължавам да бъда подлаган на човешки съд.
Големите градове са мравуняци, населявани от самотници.
Когато няма повече игра, когато театърът свърши, остава истината – голата истина. Но като всяка голота скоро се превръща в смъртно опасна скука.
Всяка изречена лъжа в крайна сметка е път към истината.
Човек никога не е лицемерен, когато се предава на любимите си удоволствия.
Докато е жив, човек е обект на съмнение и има право само на скептично отношение към себе си.
Снимка: Nobel prize winner, Albert Camus in the 1950s. Robert Edwards (CC BY-SA 3.0), en.wikipedia.org