НАБОКОВ до любимата си Вера ~ Очите ти, гласът ти, устните ти, раменете твои...

Писмата на великите

сряда, 11 ноември, 2015

Когато се запознават, Набоков е на 24, а Вера на 21. Годината е 1923-та. Именно тогава, поразен от нейния интелект, жив хумор и страст по литературата, писателя се влюбва лудо, а любовта им с Вера ще се превърне в красиво излияние. Тя е всичко за него – редактор, секретар, жена, дъщеря, майка, дори бодигард. Набоков доверява всичко на това женско сърце – завинаги.
Началото на тяхната любов е изпълнена с много думи на нежност.

Как да ти кажа, мое щастие,

мое златно, изумително щастие, че аз целият съм твой – със всичките си спомени, стихове, пориви, вихри в душата ми?... И аз не зная... Не умея нищо с думи да ти кажа – а по телефона – тогава пък съвсем скверно се получава.
Защото аз искам да говоря с тебе дивно, както се говори с хората, които липсват отдавна... Просто искам да ти кажа, че без теб животът ми не струва – без значение, че ти си мислиш колко ми е „весело” когато два дни не съм те виждал. И знаеш ли, оказва се, че съвсем не Едисон е измислил телефона, а някакъв друг американец – тих, скромен човек, чиято фамилия никой не помни. Така и трябва.

Чуй ме, мое щастие,
нали повече няма да казваш, колко те измъчвам? Как копнея да те отвлека някъде със себе си – нали си чувала какво са правили старите разбойници – широкопола шапка, черна маска, пистолет.

Обичам те, искам те, непоносимо се нуждая от теб...
Очите ти, гласът ти, устните ти, раменете твои – такива крехки, слънчеви...

Пиша тези думи, лежейки в леглото... Обичам те. Ще те чакам утре вечер в 11 часа – ако не, обади ми се след 9.
Берлин, 8-ми ноември, 1923 година