Роден на 11 ноември 1821 година в Москва
Наричат го Пророк на Бога, Злият гений на Русия, болната съвест на народа, съдник на света и хората. Противоречив, разтърсващ, не даващ мира на съвестта. „Бесове”, „Идиот”, „Престъпление и наказание”, Братя Карамазови” – романи за опустошителните бури в човешкото сърце. Какви са били бурите в душата на самия Достоевски ~ споделено в писмата до неговия брат Михаил.
(Картина ~ И. С. Глазунов. Фёдор Михайлович Достоевский)
„Красотата - това е страшно и ужасно нещо! Страшно, защото е неопределима, а не може да се определи, защото Бог е поставил само загадки. Тук бреговете се събират, тук всички противоречия заедно живеят. Страшно много тайни! Прекалено много загадки гнетят човека на земята.
Красота! При това не мога да понеса, когато някой човек дори с възвишено сърце и с висок ум започва от идеала на Мадоната, а свършва с идеала содомски. Още по-страшен е пък, който със содомски идеал в душата не отрича и идеала на Мадоната и от него гори сърцето му и воистине, воистине гори, както и в младите непорочни години. Не, широк е човекът, твърде широк даже, аз бих го стеснил. Дявол знае какво е дори, да! Което се вижда на ума позор, то за сърцето е само красота.
Ужасното е това, че красотата е нещо не само страшно, но и тайнствено. Тук дяволът с Бога се бори, а бойното поле са сърцата на хората.”
Достоевски, "Братя Карамазови”
(Картина ~ О. Ф. Литвинова. Портрет Ф. М. Достоевский)
"Не знам дали някога тъжните ми мисли ще се разсеят. Имам една щура идея: да се направя на луд. Нека всички наоколо се побъркат, да ме лекуват, да ме правят умен."
9 август 1838
"Братко, тъжно е да се живее без надежда. Гледам пред себе си в бъдещето и то ме ужасява. Вирея в някаква студена, полярна атмосфера, не проникват слънчеви лъчи".
31 октомври 1838 г.
"Никога славата ми, братко, няма да надмине върха, който стигна днес. Навсякъде съм на невероятна почит, предизвиквам изненадващо любопитство. Запознах се с много хора, и то най-големи богаташи. Всички ме смятат за чудо. Не мога и дума да изрека, без да се повтаря отвсякъде: "Достоевски каза това... Достоевски иска да направи онова...". С една дума, братле, няма да ми стигне хартията, ако трябва да ти разкажа всичките си литературни успехи..."
16 ноември 1845 г.
"Имам един ужасен порок: неограничено самолюбие и честолюбие. В живота ми всеки ден има толкова новости, толкова промени, толкова впечатления, толкова хубави и изгодни, толкова лоши и изгодни неща, че нямам време да се замисля дори".
1 април 1846 г.
За несъстоялата се екзекуция на на Семьоновския площад
22 декември 1849 г.
"Там ни прочетоха смъртна присъда на всички, дадоха ни кръста да го целунем, прекършиха шпагите над главите и ни докараха с предсмъртната бяла риза. После изправиха трима до стълба за изпълнение на присъдата. Бях шести поред, извикаха ни по трима, следователно трябваше да съм във втората тройка и ми оставаше да живея не повече от минута. Спомних си за теб, братко, семейството ти; в последния миг ти, само ти ми беше в ума, чак сега разбрах колко те обичам, мили братко мой! Накрая барабаните удариха отбой, върнаха обратно вързаните за стълбовете и ни прочетоха, че негово императорско величество ни дарява живот. После се прочетоха истинските присъди".
(Картина ~ И. С. Глазунов. Фёдор Михайлович Достоевский. Ночь)
По време на заточението в Сибир
"Братко, аз не съм сломен и духът ми не е паднал. Животът е живот навсякъде, животът е вътре в нас, а не във външния свят, който ни заобикаля. Край мен винаги ще има хора: да останеш човек между хората, да останеш човек завинаги, във всички нещастия, да не изпаднеш в униние и да не се отпуснеш - ето къде е животът, ето в какво е неговата задача. Осъзнах го и тази идея проникна в моята плът и кръв в мен остава сърцето и плътта, и кръвта, които също умеят и да любят, и да страдат, и да тъгуват, и да помнят, а това все пак е животът!".
22 декември 1849 г.
"Какво ставаше през тези четири години с душата ми, с моите убеждения, с ума и сърцето, няма да ти разказвам. Дълго е за разказване. Но вечното съсредоточаване в себе си, това бягство от горчивата действителност донесе своя плод".
30 януари 1854 г.
"Колко време е похарчено напразно, изгубено заради заблуди, грешки, безделие, от неумение да се живее; мисля си как не ценях времето си. Животът е дар, животът е щастие, всяка минута може да бъде цял век щастие".
(Картина ~ И. С. Глазунов. Фёдор Михайлович Достоевский. Белая ночь)
"Трябва да ти кажа, приятелю, че излизайки от каторгата, аз пристигнах тук щастлив и обнадежден. Приличах на болен, който след тежка болест започва да оздравява и, докоснал се до смъртта, с още по-голяма сила усеща радостта от живота в първите дни на оздравяването. Хранех много надежди. Исках да живея".
13 януари 1856 г.
За „Братя КАРАМАЗОВИ”
"Романът, който пиша сега, ми отнема всичките сили и всичкото време. Болестите ми се засилват, затова се забавих с романа... Пиша, без да бързам, без да претупвам нещата, преправям, чистя, искам да свърша добросъвестно работата, понеже никога не съм гледал на нито едно свое съчинение толкова сериозно, както на това".
28 юли 1879 г.
"Завършвам "Карамазови", тоест тегля чертата на едно произведение, на което, най-малкото, държа, защото в него е заложено много мое и от мен. Иде краят на онова, което съм обмислял, съставял, записвал три години".
26 август 1880 г. (в разговор с Аксаков)
Картина (заглавна) Обои Василий Перов - Портрет Ф. М. Достоевский