"Нищо не може да ти даде по-голяма власт над хората от лъжата."
Преди 86 години, на 12 ноември, в Бавария, е роден Михаел Енде - един от най-вълшебните създатели на приказни светове. Подобно на Толкин, той изгражда фантастични вселени, в които доброто и злото биват ясно разграничени и дава на малки и големи сериозна база за разсъждения. В "Приказка без край" и "Момо" главните герои са деца, които имат тежката задача да спасят света на възрастните. Момиченцето Момо трябва да върне откраднатото време на хората, които поради вечното бързане, са решили да започнат да го спестяват във Времеспестовната каса и колкото повече го пестят, толкова по-малко имат. Момченцето Бастиян е призвано да спаси страната Фантазия, застрашена от унищожение, защото хората използват въображението си да измислят лъжи, вместо да творят чудеса, а "Хора без фантазия лесно се управляват, а този, който ги управлява е могъщ."
ПРИКАЗКА БЕЗ КРАЙ
На него ме бе станало ясно, че болестта е обхванала не само Фантазия, но и света на хората. Тези неща бяха свързани едно с друго. Всъщност той го бе почувствал отдавна, без да може да си обясни защо е така. Никога не можеше да се примири, че животът трябва да бъде толкова сив и безличен, ей така, без тайни и чудеса, както твърдят всички хора, които казват: "Такъв е животът!"
И колкото повече унищожението завладяваше Фантазия, толкова повече светът на хората щеше да затъва в лъжи.
Странно нещо са човешките страсти, а децата не са по-различни в това отношение от възрастните. Онези, които са обхванати от тях, не могат да ги обяснят, а другите, които никога не са изпитвали подобно нещо, не могат да ги проумеят.
- Къде бяхме стигнали? - попита Енгивук.
- При Голямата врата на загадките - припомни Атрею.
- Вярно! Да допуснем, че ти се удаде да минеш през нея. Тогава, едва тогава ще се появи пред теб втората врата - Вратата на вълшебното огледало. Както вече казах, за нея не мога да ти говоря по собствени наблюдения, а само въз основа на сведенията, които съм събрал по този въпрос. Тази втора врата е едновременно и отворена, и затворена. Звучи странно, нали? Може би е по-добре да се каже, че не е нито затворена, нито отворена. Макар това да звучи не по-малко странно. Накратко казано, тук става дума за едно голямо огледало или нещо подобно, въпреки че то не е нито от стъкло, нито от метал. От какъв материал е, никой не можа да ми каже. Във всеки случай, като се изправиш пред него, виждаш себе си, но, естествено, не както в обикновено огледало. Виждаш не външността си, а своята истинска, най-съкровена същност, такава, каквато е в действителност. Който иска да премине през тази врата, трябва, така да се каже, да влезе в собствената си кожа.
- На мен поне ми се струва - рече Атрею, - че тази, Вратата на вълшебното огледало, може да се прекрачи по-лесно от първата.
- Лъжеш се! - извика Енгивук и започна отново да ходи възбудено напред-назад. - Много се лъжеш, приятелче! Имал съм случаи, когато точно онези посетители, които се смятаха за особено безупречни, надавайки писъци, избягваха от чудовището, което им се усмихваше от другата страна. Някои трябваше дори да лекуваме със седмици, докато отново бъдат в състояние да си тръгнат към къщи.
- Това е омагьосана верига, която може да бъде отключена само от онзи, който ме е вързал, но той никога вече няма да се върне.
- И кой те върза с нея?
Гморк започна да скимти като пребито куче. Едва след известно време се успокои дотолкова, че да може да отговори:
- Гая, Принцесата на мрака, го направи.
- А къде е тя?
- Тя се хвърли в Нищото, както и всички други от този град.
Атрею си спомни за безумните танцьори, които бе видял в мъглата извън града.
- Защо? - промърмори той. - Защо не избягаха?
- Вече нямаха ни капка надежда. Това ви прави слаби. Нищото ви притегля със страшна сила и никой от вас няма вече да му устои за дълго.
Само когато те повярват, че Фантазия не съществува, само тогава няма да им хрумва да идват при вас, а от това зависи всичко, защото, ако не познават истинския ви облик, с тях можеш да си правиш каквото щеш. Имаш власт над тях. А нищо не може да ти даде по-голяма власт над хората от лъжата. Защото човекът, момчето ми, живее от представите си. А тях можеш да ги насочваш. Тази власт е единственото, което има смисъл в живота. Затова и аз бях с властта и за да се възползвам от нея, й служех, макар и по-другояче от теб и тебеподобните.
- Аз не искам да имам нищо общо с това! - възрази Атрею.
- Не се сили, глупчо - изръмжа вълколакът, - когато ти дойде редът да скочиш в Нищото, също ще се превърнеш в безличен, слабохарактерен слуга на властта. Кой знае за какво ще й служиш и ти. Може би с твоя помощ ще карат хората да купуват онова, което не им трябва, или да мразят онова, което не познават, да вярват, за да се подчиняват, или да се съмняват в онова, което може да ги спаси. В човешкия свят с вас, малките фантазийци, се трупат големи печалби, разпалват се войни, основават се империи…
Гморк гледа известно време момчето с полузатворени очи, после добави:
- Има, разбира се, и доста глупаци, които се смятат за много умни и вярват, че служат на Истината. За тях най-важната работа е да избият Фантазия дори и от главите на децата. Може би ти ще помагаш именно на тях.
Има хора, които рискуват живота си, за да покорят един планински връх. Никак, дори и самите те, не могат точно да обяснят защо правят това. Други се погубват, за да спечелят сърцето на дадена особа, която не ще и да знае за тях. Трети пък се провалят, защото не могат да устоят на насладите на търбуха или на шишето. Някои затриват цялото си състояние, за да спечелят в хазарта, или жертват всичко за фиксидея, която никога не може да стане реалност. Други мислят, че могат да бъдат щастливи само ако са някъде другаде, и цял живот обикалят по света. Има и такива, които не могат да си намерят покой, преди да се доберат до властта. С две думи, колкото хора - толкова страсти.
Всяка истинска приказка е приказка без край… Има много врати към Фантазия, момчето ми. Не по-малко са вълшебните книги. Доста хора така и не узнават нищо за тях. Така че важното е кой ще вземе в ръце една такава книга.
МОМО
Но времето е живот. А животът живее в сърцето. Затова колкото повече хората го пестяха, толкова по-малко имаха.
- Добре - каза Момо, - ще тръгна. Но все пак не е ли по-добре да те нося, за да стане по-бързо?
"ЗА СЪЖАЛЕНИЕ НЕ" - можа да прочете Момо на гърба на костенурката.
- Защо непременно ти самата трябва да пълзиш? - попита Момо.
Заблестя загадъчен отговор: "ПЪТЯТ Е В МЕНЕ"
Това бяха естествено много скъпи играчки, каквито приятелите на Момо никога не бяха притежавали, а самата Момо пък въобще никога. Преди всичко тези неща бяха толкова съвършени до най-малките подробности, че с тях човек нямаше какво да си представя. Често децата часове наред седяха и гледаха с напрежение и същевременно отегчено една такава вещ, която ръмжеше наоколо, клатушкаше се или се въртеше в кръг, но нищо повече не им хрумваше. Затова накрая отново се връщаха при своите стари игри, за които им бяха достатъчни само няколко кутийки, една скъсана покривка за маса, малка къртичина или шепа камъчета. С тях човек можеше да си представи всичко.
Игрите им бяха предписани от надзиратели и бяха само такива игри, при които се научава нещо полезно. Разбира се, те губеха при тези игри и загубата се състоеше в следното: губеха умението да се радват, да се въодушевяват и да мечтаят.
Снимка ~ likesuccess.com