„Няма религия по-висша от истината.“

Названието на тази книга не е моя находка. То е заето от един капитален труд, публикуван преди сто години, за който по-натам ще стане дума. Не са мои открития и основните положения, изложени в книгата. Накъсо казано, не претендирам за авторство. Нещо повече - пазил съм се от изкушението да проявявам нюанси на авторство в излагането на принципи, оповестени от същества, които неизмеримо ме превъзхождат. Единствената ми цел е била да изложа възможно най-точно, най-ясно и най-кратко тези принципи, съдържащи се в множество томове на една твърде специална литература, достъпна само за малцина.
И ако все пак си позволявам да поставя своето име върху корицата, то е поради едно съвсем прозаично съображение. В наши дни, когато книгите най-често се издават, за да рекламират автора си, анонимното произведение винаги предизвиква недоверие. Щом избягваш да го подпишеш, значи избягваш да поемеш отговорност за него. А известно е, че отговорността се избягва най-вече когато произведението е лошо.
Прочее поемам отговорността с ясното съзнание, че ако съм вложил в книгата и нещо свое, най-вероятно е това да бъдат отделни неточности или непълноти при излагане на едно учение, което бих могъл да нарека „мое“, само в смисъл че съм го възприел дълбоко в съзнанието си. И не от вчера.”.
Богомил Райнов

Щастието в света е загубено, понеже щастието е в духа. Отвърналите се от духа трябва да изпитат нещастие, защото иначе как ще се върнат.“

Ако се постараем да разберем простата истина, че при реалните условия, създадени от човечеството, страданията и трудните изпитания са неотменими, вероятно и с по-голямо самообладание ще погледнем на тях. Някои вождове в древността са изгаряли всички мостове зад войската си, та да бъде ясно, че има само един единствен път - пътят напред. Когато съзнаем, че има само един път и че всички отклонения водят до далеч по-големи мъки или до самоунищожение, тогава навярно по-мъжествено ще приемем неизбежното. Не е изключено да разберем, че то е колкото неизбежно, толкова и необходимо за нас, както са ни необходими стръмните стъпала, щом веднъж сме решили да се движим нагоре.

Всички обстоятелства са добри, ако действието на срока е неминуемо. Пожарът осветява пътя. Гърмът буди в часа за бдение. Пороят измива калта от пътя. Няма насрещни явления. Нашите лъчи покриват с купол на безопасност… Само когато промяната на пътя е полезна, изпращаме запрещение и ново нареждане. Понякога е по-полезно да се заобиколи планината, отколкото да се изтощаваш, преодолявайки отвесни стръмнини.

Най-добрите съединения със светлината се получават заран, затова не засенчвайте утринната светлина. Работете на светло, решавайте на светло, съдете на светло, тъгувайте на светло, радвайте се на светло… Лъчите на слънцето трябва да бъдат оценени като световно съкровище.

Едно качество, твърде необходимо при всяка продължителна работа, е търпението. Обикновено ние смятаме, че търпението е въпрос на нерви, но то всъщност е въпрос на знание. Който знае как и кога расте цветето, той няма да го дърпа нагоре, за да ускори растежа му, нито ще се опитва да разтваря с груба ръка цветовете му. Всяко нещо е резултат на определени процеси с определени качества и продължителност или, както се казва, всяко нещо - с времето си. Лекият ентусиазъм може да има някакъв ефект при еднократно действие, ала е безполезен в дълготрайната работа, защото както бързо е пламнал, тъй бързо и угасва.

Пътят на самоусъвършенстване е безспорно сложен, труден, съпроводен с множество изпитания. Тръгналият по този път скоро дори изпитва усещането, че изпитанията, вместо да намаляват, все повече се умножават. Малодушният започва даже да мисли, че вместо да бъде награден, бива наказван за старанието си, и подобна мисъл нерядко го отхвърля задълго или завинаги встрани от пътя.

Каза се, че съществуват злотворни сили, противопоставящи се на всяко добро начинание. Но с тях или без тях, на всеки от нас общо взето са орисани от Кармата определен дял изпитания, през които, искаме или не искаме, ще трябва да минем. И изборът на правилния път в никакъв случай не умножава броя на изпитанията, а само съкращава времето на тяхното изживяване. Оттук и нашето впечатление, че препятствията се умножават.

Човек моли за прошка и не изменя начина си на живот. Човек скърби за нещастията си, но не изоставя ни една от привичките, довели го до състоянието на скръб. Ала само молитвата за прошка няма смисъл, ако не се съпровожда с поправяне на живота.

Молитвата е възнасяне и възхищение. Молитвата, с която измолваш нещо за себе си, е по-късно явление. Как може човек да се моли за себе си? Сякаш Висшата Мъдрост не знае какво е нужно на човека!

Ще запитат - как да се премине животът?
Отговаряйте - като по струна над бездната -
Красиво, внимателно и стремително.“

Избрано от „Тайното учение”, Богомил Райнов
Снимки: bogomilraynov.penko.ru