На 1-ви декември се навършват 92 години от рождението на поета, подарил ни едни от най-нежните и емоционални стихове в българската любовна лирика.
"Нa кaкво мe учaт cобcтвeнитe ми книги? He знaя..., тоя въпpоc e доста cложeн. Аз cмятaм, чe пиcaтeлят e длъжeн дa cтои зaд вcякa cвоя книгa, зaд вcяко cвоe пpоизвeдeниe. Haпиcaното от нeго e изpaз нa нaй-cъщecтвeнитe му миcли и чувcтвa. Bceки фaлш в литepaтуpaтa, вcяко нaгaждaнe към eдни или дpуги конюнктуpи e нeщо, коeто зa мeнe e нeдопуcтимо. Bинaги когaто пиcaтeлят твоpи, cлeдвa дa миcли, чe той пишe нe caмо зa тия, които ca около нeго. Cловото отивa в бъдeщeто. Автоpът тpябвa дa cи дaдe cмeткa дaли cлeд дeceт, двaдeceт години нямa дa ce cpaмувa от ceгaшното cи cлово. Аз отдaвнa ce пpидъpжaм към товa пpaвило..."
***
Аз вярвам в мълчаливата любов
Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдане,
в сподавения порив на кръвта.
Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по ясно
говорят на човешкото сърце.
Тя всичките прегради побеждава!
Тя - вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.
***
На сватбата - в най-хубавия час
когато веселбата ще прелива
и речи ще държат с тържествен глас,
а може би ще бъдеш най-щастлива -
ще дойда аз - нечакан и незван!
В миг всеки говор, всеки шум ще стихне!
И може само някой гост пиян
с помътени очи да се усмихне!
С тревога ще ме гледа твоят брат
и майка ти зад мен ще зашушука:
"Това е той... това е наш познат..
Защо ли посред нощ дошъл е тука?"
Лицето на любимият ти мъж
ще запламти от гняв и от обида
и твоят смях ще секне отведнъж..
А аз ще дойда просто да те видя.
***
Късна среща
Каква съдба след толкова години
събра ни тоя шумен ресторант?
Звънят нелепо чаши и чинии
гнети, пропукан, ниския таван.
Оркестърът гърми. И полилеят
се клати застрашително над нас!
Не мога аз щастливо да се смея
и с другите да пея с весел глас...
И ти, която някога обичах
с такава нежност, болка и тъга
и щастие единствено наричах,
усмихваш се отсреща ми сега.
Аз бавно вдигам чашата и пия:
спокоен, безразличен и студен.
Но как от теб, но как от теб да скрия
пожара, незатихнал още в мен?
Но как да заповядам да не бие
тъй силно неспокойното сърце?
Аз пак наливам чашата - и пия...
Треперят леко моите ръце.
Защо тъй нежно грее твоят поглед?
Защо сълза в очите ти блести?
Нима неповторимата ни пролет
да възкресиш, да върнеш искаш ти?
Нима ти имаш сили да заровиш
да съживиш мъртвеца във пръста?
... Повярвал бих, повярвал бих отново
и в хората, и в теб, и в любовта,
ако сега, ей тук, пред всички други
пред техните учудени лица,
пред погледа уплашен на съпруга,
пред погледа на твоите деца,
внезапно, като в приказка прекрасна,
като в чудесен, фантастичен сън,
целунеш ме задъхано и страстно
и тръгнеш с мен - в нощта,
в дъжда - навън ...
Картини ~ Edvard Munch
