Джулиан Барнс – английския писател, есеист и литературен критик, ироничен представител на постмодернизма. Романът „Предчувствие за край” му носи престижната награда „Букър” през 2012 година, а следващите му размисли споделяме с вас, нашите читатели.
Елън – моята жена. Чувствам, че я разбирам по-зле, отколкото чуждестранен писател, умрял преди 100 години. Нормално ли е това?
Книгите казват – тя направи това, защото... Животът казва – тя направи това, защото го направи.
Книгите – това е там, където ви обясняват. Животът – там, където нищо не обясняват. Не съм учуден, че някои хора предпочитат книгите. Те придават
смисъл на живота.
Единственият проблем е в това, че животът, на който придават смисъл – това е живота на другите хора, и никога вашия собствен.
Винаги получаваш това, което искаш, или никога не получаваш това, което искаш, - в края на краищата, разликата не е толкова голяма.
Постелята не търпи лъжи, сексът не е мелодрама.
Откровеността също може да бъде капан.
В депресията забележително се съчетават на пръв поглед несъвместими неща. Например: аз за нищо не съм виновен, и това е само моя вина.
Счита се, че приятелството и любовта прави хората по-добри, нали така? За мен това е различно. Доверието води до изневяра. Може даже да се каже, че доверието влече изневярата. Това е нещото, на което бях свидете, това е, което разбрах тогава.
Най-големият патриотизъм е да кажеш на своята държава, когато тя се държи нечестно, глупаво, порочно.
Литературата е процес, в който големи, красиви, добре подредени лъжи, които казват повече истина от цяла поредица факти. Тя също е удоволствие да си играеш с езика. Освен това литературата е особен, интимен начин да комуникираш с хора, които никога няма да срещнеш.
Да бъдеш писател някак те свързва с историческите общества. Но тази връзка аз я усещам много слабо, като обикновено човешко същество, живеещо в началото на ХХІ век във Великобритания. Не усещам никаква връзка нито със света на кралица Виктория, нито с принципите на Гражданската война, нито с Войната на розите. Но усещам много силна връзка с различни автори, които са съвременници на тези периоди и събития.
Лесно е да четеш невинно, да вярваш на повествователя и да позволиш да бъдеш носен от вятъра, така да се каже. Мопасан е наричан „естествен разказвач”. С това се има предвид професионален, опитен, далеч неестествен разказвач.
Колко често разказваме историята на собствения си живот? Колко често я поправяме, правим малки изрезки, промени? И колкото повече животът продължава, толкова по-малко хора ни опонират, казват ни, че нашият живот не е всъщност наш, а е историята, която разказваме за нашия живот. Която разказваме на другите, но главно на себе си.
Никой не е задължен на никого да се обяснява, ако самият той не го иска.
Често се случва така, че колкото по-добре познаваш човек, толкова по-зле си способен да го разгледаш. Той може да се окаже толкова близо, че да не бъде вече на фокус.
В живота всеки край е просто начало на друга история. Изключение е само тогава когато умираш - ето това е действително истинският край.
Вие винаги първоначално обвинявате другите; ако не можете никого да обвините, вие започвате да твърдите, че проблеми въобще не съществуват.
Има чувства, в които няма смисъл, които не водят на никъде. И така както никъде не водят, те лесно излизат извън контрол.
Историята се повтаря - първият път като трагедия, втория път като фарс.
Историята не е наистина това, което се е случило. Историята е само това, което ни разказват историците.
Когато дълго живееш с човек, ти постепенно губиш способността да му носиш радост, а способността да му причиняваш болка си остава както преди.
Любовта може да даде щастие, а може и да не даде; но тя винаги освобождава скритата в нас енергия.
На хората повече се харесва да получат това, което искат, а не това, което заслужават.
Времето настига всеки.
И вярващите, и невярващите в продължение на векове са еднакво изкусни и отвратителни в своите престъпления.
Най-опасното време (за изневяра) е началото на семейният живот, понеже сърцето се размеква. Апетита идва по време на яденето. Когато човек е влюбен на него му е по-лесно да се влюби.
Тежкият поглед и горчивата въздишка толкова понижават качеството на живот.
Човек оставя света, за да познае света. Това е пътя към познанието.
Снимки ~ thedailybeast.com, bookfans.net, randomhouse.com.au