За вярата, управата, народа, времето и духа – с думите на писателя, общественика, поета-философ, сатирика, майстора на баснята Стоян Михайловски, в деня когато се навършват 160 години от неговото рождение.

Погледнете как запада православието.

Защо запада?

Защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, неодушевявани от никаква религиозна възторженост и апостолска пламенност, некадърни да организират никакво духовно наставничество, предадени на сух формализъм и на безплодно обредолюбие!

Така западат и демократическите институции в североизточните и в югоизточните страни на Европа - в същите онези страни, където тъй жалостно крее и линее православието.

Духът е, който дава живот.

Духът гдето липсва - животът е един мамлив образ на живот, едно бегло видение, една емблема на безсмислие и неразумност.

Нека прочее обърнем гръб на изкуствения, на вънкашния демократизъм.

Нека престанем да отъждествяваме тези две работи - основни демократически наредби и реална народна демократическа организация.

Между тези две работи зее черна яма, когато е въпрос за североизточни и югоизточни европейски страни.

Най-вредоносната омая е омаята от небивалици, от въображаеми блага, от неосъществими преустройства.

Такава е българската омая.

Такава е, по-вярно, омаята на онези вечно разбунени младежки елементи у нас - елементи, които нито преди петдесет години, нито днес, не смогнаха да разберат тая истина - че единственият, законен, разумен, работоспособен и народоспасителен революционер е Времето!

***

Когато се констатира в едно общество печалният тоя факт - че числото на развалените хора постоянно се умножава - залавят се за работа моралистите и законодателят. Моралистът увещава, законодателят обуздава. Моралистът напомня повелята на Бога и показва, че в нея стои всяка доброчестина. Законодателят заплашва с шибалото, което държи в ръката си; навремени той бива безмилостен: взима нажежено желязо и го поставя върху язвите на обществото.

***

В България основните институции прогласяват държавата за правова държава. Това е превъзходно. Но ще бъде превъзходно тоже, ако се знаяше добре, че правова държава не е оная, където правата са написани само на бяла хартия - а оная, където правата са били предварително написани в сърцата.

На това българските елевтеромани отговарят:

- Нашите основни институции представляват един далечен идеал; но далечен или не, ние не можем без него.

Колкото думи, толкова и заблуди.

Когато институциите представляват един далечен идеал, те нямат друга стойност освен оная на един символ, на едно философско мнение, на един нов социален experimentum, на непризнато някакво credo.

А всъщност институциите са тогава нещо реално, когато те съответствуват с грубите, но същински потреби на народните маси - когато те отговарят на бруталните, но неотложни и въпиещи интереси на държавата.

Институциите на един народ са неговото нравствено-духовно облекло.

А само онова облекло бива добро (искаме прошка за баналността на тая фигура), само онова облекло бива добро, което се прави по мярка.

В заключение, без превъзпитание и морална култура не са достъпни и осъществими никакъв демократизъм, никаква свобода.

Демократическата свобода не се усвоява, а се насажда полека-лека в духовете, учи се. (La liberté ne se prend pas, elle s’apprend - Et. Lamy).

А за всяко учене е потребно време.

Когато речем за нещо, че то е предмет на учене, ние казваме, че то не може да бъде плод на импровизиране.

Всяко изучаване, всяко практикуване, всяко чиракуване биват бавни, сложни, постепенни, крайно трудни.

Знанието е последен фазис и стадий на един мъчителен поход.

Умението, опитността, вещината са последна форма на едно дълго и горестно самоборство.

От „ Политически и философско-религиозни размишления”