На 18-ти януари 1935 година в Сливен се ражда поетът, който осветлява душите ни с тъга и обич. За стиховете, без които не можем и вдъхновението на едно сърце, пълно с любов.
НE МОГА БЕЗ ВАС
ВИЕ, с чието слово съм израснал, чийто дъх съм дишал, и не само аз, благословени да сте! Благословен да е дъхът ви, който, ако не е изчезнал, все някога ще изчезне! Благословено да е словото ви, което, ако за миг е изчезвало и са го забравяли, ще възкръсва и ще оживява с времето!
За вас са писали и ще пишат критици и историци и аз не искам да изместя писанията им. Искам само да ви благодаря с по две-три топли думи за хилядите думи, които съм взел от вас! Не ви вдигам паметници, защото паметници има право да вдига само времето! И само такива, каквито вие си издигате сами, без да знаете това.
Много сте вие, хиляди сте вие, близките на сърцето ми, и ако река да пиша за всички ви, няма да ми стигне животът... А и на мен ми трябва още малко животец – да се порадвам на този свят, от който може да си отида и преди да ми е дошло времето...
И сега вашите образи висят в душата ми, както някога по стените на класната стая. Колко други образи висяха там – на жени и мъже, на приятели и душмани! Всички те или повече от тях изпопадаха, съборени от случаен вятър. И на местата им останаха дупки, от които вее. Но вашите образи никакъв вятър не може да обрули и те сега ме топлят.
И аз искам да дам поне частица от топлината им на другите. Сигурно не ще успея, защото голяма е тази тяхна топлина, но ще се помъча поне като щрих, като силует да съхраня нещичко от нея.
Идеята за силуетите откраднах от един кръчмарски бедняк, който рисуваше такива силуети не с молив, а с ножичка. Режеше ги от черна хартия в профил и често те не си приличаха с прототипа. Сигурно и с мен ще стане така ... Но вие не ми се сърдете! Вие, които написахте толкова нещо за другите, знаехте ли, че някой ще напише нещичко и за вас? Може би не сте го и искали! Но ето, аз ви го давам, колкото мога и както мога. За да ви имам по-близо до себе си.
Защото не мога без вас!
Благословени да сте!
Амин!
***
ЖЕНА
Под големия вятър на големия свят,
под листа, снегове, времена
ний вървим по земята с ненаситния глад
да се любим със тебе, жена!
Що за тъмна магия, що за жажда си ти?
Под листа, снегове, времена
търся в теб да открия различни черти,
аз откривам все тебе, една.
Но когато ти плачеш и изгаряш до мен,
виждам в теб снегове, времена
и магията зла, че от тебе роден,
търся себе си в тебе, жена.
***
КЪМ СЕБЕ СИ
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най-тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища прерязани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш
***
ТЪЖНОБЕР
Животът заприлича на бостан -
жесток, студен, в сезона на мъглата.
Плодът до шушка вече е обран,
стърчат еднички само плашилата...
И аз вървя, напразно търся плод.
Един-единствен гол ластун безсилен
ми маха като спомен от живот...
...Но нисък е - не става за бесило...
***
Стаята ми е пълна с хора. Чувам гласовете им. От различни времена, на различни езици. Не всичко долавям и не всичко разбирам, защото между нас е времето. И все пак не съм сам.
В душата ми като в класна стая са наредени образите им. И никакъв вятър не може да ги обрули оттам! Жени и приятели ме напускаха, вери и символи си отиваха, само те – не!
Само вие, свидни мои, чиито силуети изрязах не от черна хартия, както оня кръчмарски художник, а от своята собствена плът, останахте, за да бъдете по-близо до мене!
Останахте, защото не мога без вас!
Бъдете благословени!
Откъси от цикъл есета от книгата на Дамян Дамянов "Живей така, че ...", април-декември 1968 г.