За виното, жените и любовта, споделено от големия български поет
Няма по-истинско вино от жената, дори насън. Жената е дяволско вино, отлежало в Рая, нестинарско вино. Тя е една грешница, която причестява и обожествява хляба на земята, замесен от небе. Едно небесно четиво, един небесен сън. Прилича на Вечна книга, в която никъде не пише „стига”. Ненапразно от женски род са и душата, и смъртта, и змията, а знаем, че от змия извличат най-любовното лекарство. Именно затова истинският мъж пие дяволското вино на жената направо от Сократовата чаша. Така усеща душата на виното, което като жената, ту кипи като нежна лава, ту побеснява и полудява, ту прегръща, ту е прокоба, ту е причастие.
За истинският мъж жените за обичане са много, но за разпятие е само една.
Вино и любов
Виновно ли е виното червено,
че ти си слаб и бързо те напива?
Една жена в легло на друг отива,
когато у дома й е студено.
Една звезда над дявола изгрява,
когато ангелът не я разбира.
Една любов, любов при друг намира,
когато недолюбена остава.
Това мъжете силни не забравят
дори и след житейските задачи,
че вино и жена изневеряват,
когато нямат истински пиячи.
Обич за обич
Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.
Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх...
и до гроба.
Стига заеми!
Стига везни!
Искам
обич за обич.
Ще заровя очите си
Ако ти си отидеш за миг,
ще заровя очите си в облак
и тежко на земята тогава.
Нито дъжд.
Нито сняг.
Нито слънце.
Само мъка оттам ще вали,
заличила последните стъпки
на съня,
който с мен се разделя
и превръща се в черна неделя.
Нито път.
Нито сън.
Нито вик.
Ако ти си отидеш за миг.
За две ръце
За две ръце, протегнати насреща,
земята бих докрая извървял.
За две очи, като звезди горещи,
аз цялата си топлина бих дал.
За две слова, от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи, изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил.
Как малко исках аз - по зрънце само,
по капка от далечен, чакан дъжд.
А ти дойде като небе голяма
и всичко ми донесе изведнъж.
Донесе ми от ветрове заръка,
пожари звездни, за да не тъжа,
от мъка - песен, а от песен - мъка,
и аз не зная как ще издържа
при тая среща - ранна или късна,
на тоя огън - древен или нов.
Ако сърцето ми сега се пръсне,
едно помни - било̀ е от любов.
Изображения: artmajeur.com, etsy.com
