„Самюъл Бекет показва човека, лишен от илюзии, убеждения, вярвания и разсъждения, които служат само за прикритие на същностното му мъчение – да страда, оголен до кости” & Морис Надо
-
„Защо пишете?“, пита го журналист от в. „Либерасион“, а Бекет отвръща: „За друго не ме бива”.
-
Стана ми ясно, че тъмнината, която винаги настървено бях отхвърлял, е всъщност най-доброто у мен. На английски неволно изпадаш в поезия. На френски е по-лесно да се пише без стил.
За избора да пише на френски език, 1946 г.
-
Трябва да говоря, макар да нямам да кажа нищо, нищо освен чуждите думи. И тъй, трябва да се продължава, значи ще продължавам, трябва да се изричат думи, докато ги има, трябва да се изричат, докато те ме намерят, докато ми говорят — странна мъка. Пълен разпад. Няма Аз, няма Имам, няма Съм, няма подлог, няма допълнение, няма сказуемо. Няма начин да се продължава… В края на моето дело има само прах: назоваемото…
От „Думи няма“, 1949 г.
-
Мисля с кръвта си… Също и с думи, бавни, подлогът умира, преди да достигне сказуемото, думите спират и те. Но говоря, с всяка година все по-тихо. Може би. И по-бавно, с всяка година все по-бавно… Това е мълчание и не е мълчание, няма никого и има някого.
От „Текстове за нищо“, 1950 г.
-
Винаги съм имал чувството, че у мен има едно умъртвено същество, умъртвено преди раждането ми. Нужно ми бе да намеря това умъртвено същество. Да се опитам да го възвърна към живот.
1985 г.
Снимка: Samuel Beckett, 1977; commons.wikimedia.org
