За любовта и силата на слабите, разказано от големия руски писател във „Врабчето”
(Портрет на писателя - Алексей Харламов)
Връщах се от лов и вървях по алеята на градината. Кучето тичаше пред мене.
Изведнъж то намали крачките си и започна да дебне, сякаш беше подушило пред себе си лов.
Погледнах надолу по алеята и видях малко врабче с жълтичко около човката и пух на главата. То беше паднало от гнездото (вятърът силно люлееше брезите на алеята) и седеше неподвижно, безпомощно разперило наскоро порасналите си крилца.
Моето куче бавно се приближаваше към него, когато изведнъж, откъсвайки се от близкото дърво, едно старо черногръдо врабче като камък падна пред самата му муцуна и цялото настръхнало, разкривено, с отчаян и жален писък два пъти подскочи към зъбестата зинала уста.
То се хвърли да спасява, заслони със себе си своята рожба… но цялото му мъничко тяло трепереше от ужас, гласецът му беше див и прегракнал, то примираше, то се жертвуваше!
Какво грамадно чудовище трябва да му се е сторило кучето! И все пак то не можа да се задържи на високото си безопасно клонче… Сила, по-силна от неговата воля, го хвърли оттам.
Моят Трезор се спря, стъписа се… Види се и той призна тази сила.
Побързах да повикам смутеното куче и с благоговение се отдалечих.
Да, не се смейте. Аз благоговеех пред тази мъничка героична птичка, пред нейния любовен порив.
Любовта, си мислех аз, е по-силна от смъртта и от страха пред смъртта. Само любовта крепи и движи живота.
Снимка: commons.wikimedia.org
