Блестящ ум, гениален математик и физик, изобретател на първата сметачната машина, религиозен философ, теолог и писател, живял едва 39 години. „Разумът ни заповядва по-властно от господар; защото ако не се покорим на господаря, сме нещастни, а ако не се покорим на разума сме глупави”, пише Блез Паскал в своите „Мисли”. А ние споделяме размишленията му относно силата и ограничението на разума, доводите на сърцето, истината и заблудата.

(1623 – 1662)

Само животът, най-уязвимото нещо на света, ни дели от ада или небето.

Всички нещастия на човека се дължат на неспособността му да стои тихо в своята стая, усамотен.

Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива, защото той съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато тя няма никаква представа за това. И така цялото ни достойнство се свежда до мисълта ни.

Сърцето има доводи, които разумът не познава.

Силата управлява света, а не мисълта, но мисълта управлява силата.

Има достатъчно светлина за тези, които копнеят да видят; и достатъчно мрак за тези, склонни да отричат.

Ако всички хора знаеха какво говорят един за друг, на света нямаше да има дори четирима приятели.

Величието на човека се корени в съзнанието за неговото нищожество. Дървото не съзнава нищожеството си. Следователно човек е нищожен, щом съзнава нищожеството си, но същевременно е велик именно защото го съзнава

Истината е толкова забулена днес, а лъжата толкова здраво установена, че никога няма да разпознаем Истината, освен ако я обичаме.

Копнеем за истина, а съзираме в себе си само неувереност. Стремим се към щастие, а намираме само горест и смърт. Не можем да не жадуваме за истина и щастие, а сме неспособни както за увереност, така и за щастие. Този копнеж е останал у нас не само за наказание, но и за да осъзнаем колко низко сме паднали.

Самолюбие. – Същността на самолюбието и на човешкото „аз“ е да обича само себе си и да мисли само за себе си. Но какво да стори човек? Не е в негова власт да предпази любимия си обект от недостатъци и страдания: иска да бъде велик, а се вижда нищожен; иска да бъде щастлив, а се вижда нещастен; иска да бъде съвършен, а се вижда съвсем несъвършен; иска да бъде обичан и ценен от хората, а съзнава, че недостатъците му заслужават само отвращение и презрение. Поради това противоречие у него възниква най-несправедливата и възможно най-престъпната страст; той започва да изпитва смъртна омраза към истината, която убедително изобличава слабостите му. Би желал да я унищожи и тъй като не може да посегне на нея самата, руши я, доколкото му се удава, в собственото си съзнание и в съзнанието на околните; с други думи, той старателно скрива недъзите си от другите и от себе си и му е непоносимо не само когато му ги покажат, но и когато ги забележат.

Ако искате хората да повярват във вашите добродетели, не се хвалете с тях.

Величието на човека е в мисълта.

Времето лекува скръбта и обидата, защото човек се променя: той вече не е такъв, какъвто е бил. И обиждащият, и обиденият са станали други хора.

Както се развращава умът, така се похабява и чувството. Умът и чувствата се усъвършенстват в разговорите ни с другите хора. Пак в разговорите те се похабяват. Полезните разговори ги оформят, а вредните ги развалят. Затова най-важно от всичко е да умеем да подбираме събеседниците си, за да се развиваме, а не да похабяваме ума и чувството си. А не можем да направим този подбор, ако умът и чувството не са вече усъвършенствувани, а не похабени. Така се получава омагьосан кръг и блажени ония, които се измъкват от него!

Колкото е по-умен и по-добър човек, толкова повече забелязва доброто у другите хора.

Най-непоносим е за човека покоят, не нарушаван нито от страсти, нито от дела, нито от развлечения, нито от знания. Тогава той чувства своята нищожност, изоставеност, несъвършенство, зависимост, своето безсилие и празнота.

Обичаят диктува справедливостта, както диктува и развлечението.

Обичта или омразата изменят коренно понятието за справедливост.

Справедливостта и истината са две толкова тънки остриета, че нашите инструменти са прекалено тъпи, за да ги докоснат точно. Ако успеят, те само ще ги притъпят и непременно ще се опрат на всичко около тях, при това по-скоро на измамното, а не на истинското.

Две крайности: да изключим ума и да се уповаваме само на него.

Последната стъпка на разума е да признае, че безкрайно много неща надхвърлят възможностите му. Не стигне ли до този извод, той доказва слабостта си.

Не само чрез ума, но и чрез сърцето достигаме до истината; чрез него именно стигаме до първоначалата. Разсъждението, което няма никаква заслуга за това, напразно се опитва да ги обори. Умът трябва да се опира на познанията на сърцето и инстинкта и да ги използва като изходна точка на доводите си… И еднакво излишно и смешно е умът да иска от сърцето да докаже тия първоначална, за да ги приеме, както би било смешно сърцето да иска от ума интуиция за доказателствата, до които е стигнал, за да може то да ги приеме. Тази безпомощност трябва само да внуши смирение на ума, който би желал да съди за всичко, а не да разколебава увереността ни: не само чрез ума можем да се образоваме.

Човек не е нито ангел, нито животно, и за нещастие, в стремежа си да постъпва като ангел, той се държи като животно.

Ако подчиняваме всичко на разума, в религията ни няма да има нищо тайнствено и свръхестествено. Ако нарушим принципите на разума, религията ни ще бъде безсмислена и смешна.

Подчинение. – Трябва да знаем кога е необходимо да проявим съмнение, твърда увереност или подчинение. Който постъпва другояче, не разбира силата на разума. Някои хора нарушават тези три принципа: те или представят всичко като очевидно, понеже не умеят да го докажат, или се съмняват във всичко, понеже не знаят кога трябва да се подчинят, или приемат покорно всичко, понеже не знаят кога трябва да преценят сами.

Вярващите се страхуват да не загубят Бога, а невярващите – да не би да Го намерят.

Колкото и да е хубаво представлението в първите действия, последното е винаги кърваво: няколко лопати пръст върху главата и край. Навеки!

Изображения: history.com, quoteaddicts.com