81 години от рождението на автора, който ни подари своя „Полет над кукувиче гнездо”
„… първата на изток тръгна, втората на запад свърна,
третата, не знам защо, кукувичето гнездо
си избра едничка тя и над него прелетя…”
Какво друго е обществото ни, ако не една лудница. Какво друго е тази лудница, ако не един модел на нашето общество!
Истината няма за какво да се бори с жестокостта, тя трябва да се справи с милостта.
Човекът не е сигурен в нищо друго, освен в способността си да се провали. Това е най-дълбоко вкоренената вяра в нас.
Не можеш да бъдеш истински силен, докато не видиш смешната страна на нещата. Загубиш ли смеха си, губиш опората си.
Из цялата страна съм ги виждал – хора, които се опитват да те направят слаб, за да те накарат да спазваш нормите, да следваш техните правила, да живееш така, както те искат. И най-добрият начин да постигнат своето, да ти превият врата, да те отслабят, е като те настъпят там, където най-много те боли.
За да надвиеш Системата, трябва да я побеждаваш всеки път, когато се сблъскваш с нея, а не два от три или три от пет пъти. Само да отслабиш бдителността си, само веднъж да изгубиш, тя печели завинаги.
Хората мислят, че любовта е емоция. Любовта е здрав разум.
Рано или късно всеки от нас трябва да загуби. С това нищо не може да се направи.
Ако някой иска да помогне на друг, сам той се излага на опасност.
Никой не се оплаква от мъглата. Сега вече знам защо: колкото и да е неприятна, поне можеш да се шмугнеш в нея и да си спокоен, че си в безопасност.
Хайде сега избирай – или се напъни и гледай какво изплува от мъглата, или се отпусни и потъни в нея.
Колкото до мене? Вина. Страх. Срам. Чувство за малоценност. Още в ранната си възраст открих, че съм – меко казано, различен. Тази дума е по-правилна, по-обща от другата. Аз си позволявах някои деяния, които нашето общество счита за срамни. И се разболях. Но не заради деянията си, о не, а заради усещането, че огромният безпощаден показалец на обществото е насочен към мен и милионите скандират гръмогласно: „Срамота! Срамота! Срамота” Ето така действа обществото спрямо онзи, който е различен.
Той знае: трябва да се присмиваш на това, което те мъчи, иначе няма да запазиш равновесие и светът ще те побърка.
Ако не се пазиш, хората ще те оседлаят.
Ние тъгуваме за интимност и я почитаме за отровата, когато ни бъде дадена. От малки се учим да избягваме близостта: "Никога не се разкривай" – ни учат..."Наистина ли искаш нечии мръсни, захабени пръсти да ровичкат съкровените фибри на душат ти? Никога не вземай бонбон от непознат. Даже и от приятели. Свий кесийката с карамели, когато никой не те вижда, но не приемай, никога не приемай от другите... Нима искаш да си задължен на някого? А най-важното – забрави за грижата, забрави завинаги. Защото загрижеността и симпатията ще те накарат да пуснеш моста на твоя замък и да се измъкнеш от бронята си... нима искаш всеки минувач да знае какво меко коремче имаш всъщност?"
Хората излизат от кожата си, а в един прекрасен ден не могат да се върнат обратно.
Този, който търси отмъщение, копае два гроба.
Колкото си по-луд, толкова повече власт можеш да имаш.
Нуждата от мистерия е по-голяма от нуждата от отговор.
Вземи каквото можеш и остави останалото да мине покрай теб.
Снимки: history.com, warpwoof.tumblr.com, opb.org
