Упорствайте. Дръжте се. Вършете си работата. Ще откриете своя път. В края на приказката лебедите приемат патенцето още преди самото то да се е осъзнало като лебед. Това е типично за изгнаничките. След безрадостните скитания те успяват да пресекат границата на родната земя и често не разбират веднага, че хората вече не ги гледат презрително, а по-скоро неутрално, ако не се отнасят към тях с възхищение и одобрение. Повечето жени си мислят, че след като са на собствена психична територия, вече ще са невероятно щастливи. Ала не. Поне за известно време те ще са ужасно недоверчиви. Тези хора наистина ли ме уважават? Наистина ли съм в безопасност? Няма ли да ме пропъдят? Наистина ли мога да спя спокойно? Мога ли да се държа като... лебед? Постепенно тези подозрения ще отпаднат и започва следващият етап от завръщането към себе си – признаването на собствената уникална красота, т.е. дивата душа, която е вътре в нас.
Може би няма по-точна и по-сигурна мярка за това дали през живота си жената е била в положението на грозното патенце от нейната неспособност да приеме искрен комплимент. Въпреки че това може да се отдаде на скромност или свян – макар че прекалено много тежки рани с лека ръка се приписват на „нищо друго, освен на свян“, най-често комплиментът предизвиква смущение, защото поражда автоматичен и неприятен диалог в женския ум.
Ако ѝ кажете, че е красива или че творбите ѝ са прекрасни, ако похвалите нещо, в което е вложила душата си, някакъв неин вътрешен глас отвръща, че тя не го заслужава и вие сте идиот да си мислите така. Вместо да разбере, че когато е самата себе си, красотата на душата ѝ сияе, жената променя темата и всъщност лишава от важна храна душата същност, защото признанието я кара да цъфти. Ето защо това е последната задача на изгнаничката, която търси мястото си – да приеме не само своята индивидуалност, своята идентичност като личност, но и своята красота... чертите на душата си и факта, че близостта до това диво създание преобразява и нас, и всичко, до което се докосне. Когато приемем своята дива красота, ние вече не я осъзнаваме болезнено, но и не се отказваме от нея.
Вълчицата знае ли, че когато скача, е невероятно красива? Котката знае ли, че когато седи, тялото ѝ приема прелестна форма? Птицата благоговее ли пред размаха на крилете си? Когато се учим от тях, ние просто сме верни на себе си и не се отказваме, не крием естествената си красота. Също като животните, ние просто сме такива, каквито сме, и това е чудесно. При жените това търсене и откриване се основава на тайнствената страст към дивото, към вродената им същност. Ние наричаме обекта на този копнеж „Дива жена“... Но дори когато не я познават под това име, дори когато не знаят къде е домът й, жените се стремят към нея и я обичат с цялото си сърце. Те копнеят за нея и този копнеж едновременно е мотивация и двигателна сила. Именно този копнеж ни кара да търсим и откриваме Дивата жена. Не е толкова трудно, колкото може би изглежда, защото Дивата жена също ни търси. Ние сме нейни деца.
От „Бягащата с вълци”, Клариса Пинкола Естес
Илюстрации: whitneyfreya.com, заглавна – Nedzvetskaya Alexandra
