Няма такова нещо като пълна сигурност, само различни нива на несигурност ~ Салман РУШДИ

Салман Рушди е британски писател от индийски произход, роден в семейство на заможни и образовани мюсюлмани. През 1988 романът му „Сатанински строфи“ предизвиква бурен скандал в ислямския свят. Книгата е забранена в много страни, иранският глава Хомейни го обявява за вероотстъпник и призовава за убийството му, като през 2007 наградата за главата му достигна 11,4 милиона долара. Рушди бе ринуден да се крие и години наред живя под британско покровителство. През 1993 норвежкият му издател Вилям Нигаард е прострелян 4 пъти в гърба и едва оживява, а японският преводач на романа е убит. Хомейни отдавна е мъртъв и Рушди вече не се притеснява за безопасността си. Написал е много книги, голяма част от които са преведени на български, включително „Среднощни деца“ и „Срам“.

Близо 20 години след присъдата на Хомейни писателят получава рицарско звание от кралица Елизабет II за заслуги към литературата, а „Таймс“ го поставя на 13-о място в своята класация за най-великите британски писатели от 1945-а година насам.

Когато грешката на сърцето бъде разобличена, ние се чувстваме като глупаци и питаме близките и приятелите си, защо не са ни спасили от самите нас - враг, от който никой не може да ни защити.

Когато мисълта стане особено болезнена, действието е най-добрият лек.

Често ние откриваме вътре в себе си сила, морал, интелектуална и емоционална помощ, за които не сме и подозирали. Изведнъж хората се оказват способни да се справят с всякакви катастрофи.

Световъртежът представлява конфликт между страха от падане и желанието да паднеш.

Случките не се повтарят, трябва веднага, още в самото им начало да ги уловиш и да ги скриеш в най-дълбокото кътче на паметта си.

Паметта е това, което ти казва кое е важно за теб.

Никак не е лесно да си спомниш нещо, което никога не е бивало. Защо ли е по-трудно да играеш на измислици, отколкото на възпоминания? Защо ли е тъй непосилно да повтаряш измислените случки до безкрай?

Понякога легендите се превръщат в реалност и стават много по-полезни от фактите.

За да се родиш наново - първо трябва да умреш. За да кацнеш върху тази гърдеста земя, първо трябва да полетиш. Как да се усмихнеш пак, ако първо не заплачеш? Как да спечелиш любовта на възлюблената, без да си отронил въздишка?

Едно от най-впечатляващите неща в човешката история е, че немислимото лесно се превръща в реалност.

Писателите и политиците са естествени врагове. И двете групи опитват да оформят света според техните представи. Бият се за една територия.

Странна работа е да бъдеш писател в този все по-луд свят, в който живеем днес, където сюрреализмът, изглежда, е новият реализъм.

Въпросът, който винаги си задавам е: господари ли сме или жертви? Ние ли създаваме историята или тя нас създава? Ние ли оформяме света или той оформя нас? Въпросът, ръководим ли живота си или сме просто пасивни жертви на обстоятелствата, мисля, че е фундаментален въпрос, който винаги съм си задавал.

Книгата е версия на света. Ако не я харесваш, я игнорираш. Или показваш своя собствена версия.

Работата на поета е да именува безименното, да посочва измамите, да взема страна, да започва спор, да оформя света и да го спира от това да заспи.

Едно нещо е да кажеш: „Не ми харесва това, което каза, струва ми се грубо и обидно“, но в момента, в който отвръщаш със заплахи за насилие в замяна, минаваш на друго ниво, на което губиш всеки кредит на доверие, който си имал.

Светът е пълен с неща, които разстройват хората. Но повечето от нас се справят това, като не обръщат внимание и не се опитват да взривят планетата.

Много, много лесно е да не бъдеш обиден от книга - просто я затваряш.

Един от проблемите, защитавайки свободата на словото е, че често трябва да защитаваш хора, които смяташ за скандални, неприятни и отвратителни.

Какво е свободата на словото? Без правото да обидиш, тя спира да съществува.

Свободата да казваш това, което мислиш е всичко. Тя е самият живот.

Зрялото общество разбира, че сърцето на демокрацията е спорът.

Когато денят не е по-топъл от нощта, когато светлината не е по-ярка от тъмнината, когато земята не е по-суха от океана, ясно е, че тогава хората ще изгубят силата да различават и ще започнат да виждат всичко - от политически партии и сексуални партньори до религиозни вярвания - като почти-едно-и-също, няма-избор, взимай-или-давай. Каква глупост! Защото истината е крайна, тя е такава, а не онакава, той е, а не тя; въпрос на пристрастност, а не спорт за зрители. Накратко, това е гореща работа.

Ние можем да сме щастливи, че живеем в една част от света, където можем да се чувстваме свободни. В повечето други страни няма свобода. Има ли свобода в Китай? Не. Или в голяма част от ислямския свят? Не. В голяма част от Африка? Също не. След като ние имаме вече тези ценности, трябва и да ги защитаваме. И да се борим за тях, ако е необходимо.

Човешките същества, които се отвръщат от Бог, губят любовта и сигурността, а също така усещането за Неговото безгранично време, което включва минало, настояще и бъдеще; безвременното време, което няма нужда да тече. Ние копнеем за вечното и аз съм вечността. Тя е нищо: тик или так. Гледа се в огледалото всеки ден и е измъчвана от представата за възрастта, от отминаването на времето. Така е затворник на собствената си природа; тя също е в оковите на Времето.

Не се нуждая от Бог, за да си обясня света, в който живея.

Ако Уди Алън беше мюсюлманин, отдавна да е мъртъв.

Идеята за свещеното е едно от най-консервативните понятия във всяка култура, защото се опитва да превърне други идеи – несигурност, прогрес, промяна – в престъпления.

Крайно време е мюсюлманите да започнат да изучават смисъла на своята религия като събитие вътре в историята, а не като свръхестествено Откровение...

Ако поискат от мен да кажа едно изречение, свързано с религия, ще кажа, че съм срещу нея.

Ако искаш да промениш света, има и по-добри начини от този да се взривиш.

Богохулството е престъпление, при което няма жертви.

Писателите са били поставяни в ужасни ситуации и въпреки това са успявали да напишат изключителни неща.

Това, което писателят може да сътвори в усамотението на една стая е нещо, което никоя сила не може лесно да унищожи.

Ако децата ми имат предразсъдъци в ума си, ще се срамувам. Ще съм се провалил като родител.

Много мъже се държат приятелски с жените, само защото се опитват да ги прелъстят.

Отделям много време за хората в живота си и приятелството е много важна тема за мен. Мисля, че това ме отличава от писателите, които познавам.

Всъщност, дори не харесвам купоните. Предпочитам стая и маса с четирима приятели, които вечерят заедно. Ненавиждам нощни клубове. И не обичам места, където шумът е толкова силен, че не може да се говори с хората.

Фамилната история е колосално важно нещо. Всяко семейство си има истории: някои са смешни, други повод за гордост, някои са неудобни, други срамни. Но да ги знаеш е доказателство за принадлежността ти към семейството.

Приятелите са семейството, което сами избираме, а не това, което наследяваме. Винаги съм бил човек, за когото приятелството, избираемите сходства, са също толкова важни, колкото семейството.

Също като всички останали, и аз съм имал връзки, в които съм бил страстно влюбен, но абсолютно нещастен през цялото време и не съм вярвал на човека, когото съм обичал, дори за секунда.

В един роман, ако е добър, не може да има добри хора и лоши хора. Има сложни хора. Има истински хора.

Книгите избират автора си; творческият акт не е изцяло рационален и съзнателен.

Дори когато нещата отиват на зле, винаги има гласче в главата ти, което казва: „Интересна история!“

Животите ни ни учат какви сме.

Смятам, че въпреки всичко трябва да вярваме, че победата на злото може да бъде предотвратена.

Снимки: Houston Chronicle, Politiken