...защото всяка прегръдка между бездни ражда мрак...
„Като всеки истински поет, той беше раним човек – нещо, което се опитваше да прикрие в живота, но оголваше безжалостно в поезията си. След него „злото дишаше като хрътка“, той „имаше покрив, а нямаше дом“, питаше болезнено „Къде си, милосърдие?“ и вярваше в „Надеждата – единствена религия, която може да извърши чудо. „Приживе Добромир Тонев ни напомняше, че да си жив е история.“ – Роман Кисьов
Добромир Тонев е сред най-емблематичните творчески фигури на Пловдив и на съвременната българска поезия. Стиховете му са превеждани на руски, полски, унгарски, английски, италиански, испански и немски езици. За жалост напуска този свят едва на 45, но стиховете му остават с нас за вечността.
След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.
*
Един към друг, един до друг, а сякаш
не е прекрачил никой своя праг.
Да се отдалечим, защото всяка
прегръдка между бездни ражда мрак.
*
Духът държа над тебе лък и стреля,
Кентавър бяхме ние, бяхме цяло.
Навярно ще се съберем след време –
след век или след ери, мое тяло.
Какъв безкраен комплимент ни прави
смъртта, когато прибере телата.
Смъртта ни прави повече от равни,
смъртта ни приравнява към земята.
И краят ни завръща там, където
е коренът на цветето и хляба.
И щом държи филия с мед детето,
то значи, че се трудим както трябва.
Какво, че от въздушните си кули
оплакват тъжно тленността ти, тяло…
О, гробът е една квадратна нула,
с която всичко почва отначало.
ГЛАД
Защо ли всяка нежност е предателство
към някого? Най-вече към Представата.
Не сме ли се превърнали в придатъци
към собствените си тела, към спалните,
където аритмичното ни дишане
е доказателство за съвместимост,
а вещите са малко по-възвишени,
отколкото е нашата взаимност.
Аз протестирам. С цялата наивност
на своята представа. И нараства
с изминалите нощи съпротивата
на епидермиса ми срещу ласките.
Жестока клоунада на телата,
когато се търкалят в стърготините
на бившата си нежност, а луната
като прожектор свети над комините...
Тогава се навеждах над обувките,
като портрет заставах сред вратата,
разтягаха се в истинска преструвка
трапчинките в ъглите на устата ми
и бягах, бягах като краден кон
от себе си, докато щракне бравата...
Уж никога не влизаме със взлом
един при друг, а после се ограбваме...
От всичко, до което моят мозък
се е докосвал сляпо може би,
аз възкресих един-единствен образ
под няколко отчаяни върби,
разпръснати като зелени църкви
покрай една безименна река...
Сега си мисля: няма да съм първия,
протегнал към абсурдното ръка.
Аз обвинявам своите писатели
от детството, защото Те създадоха.
О, колко много въздухоплаватели
в небето на очите Ти пропадаха
и техните машини, конструирани
с фантазия и нежност, се разбиваха...
Едни от тях завинаги умираха,
а другите Те продължиха в стихове.
Веднъж да зърна Твоите извивки
през някой процеп, както беше в детството.
(Какви развратни мисли предизвиква
понякога самото съвършенство!)
Това е най-естествената смърт
за двама ни, това е карнавал
на чувствата, предсмъртното им пърхане
с криле върху червената трева.
И аз не искам да натисна спусъка
на хищната фантазия, не бива
да опустее Твоя дом – изкуството,
а ти да се превърнеш в чувствен дивеч.
Аз имам право на една утопия,
но тя ще се превръща бавно в ад.
И в мен дивакът ще надига копие,
за да убива в мигове на глад.
Добромир Тонев
