„Не веригите правят роба, а удоволствието, че ги носи.“
През декември Йото Пацов ще навърши 67 и вече се утвърдил като едно от най-големите имена в съвременната българска литература. Пътувал е из Сибир, Далечния изток, Средна Азия, Индия. Той е първият чуждестранен журналист, проникнал в зоната на чернобилската катастрофа 20 дни след взрива. Освен че впечатлява с визията си на мъдрец и с богатия си житейски опит, авторът пленява най-вече с красотата и откровеността на словото си. На 25 октомври се състоя премиерата на най-новия му роман „Еписто“ – роман в писма, който вече спечели любовта и възхищението на читателите си.
Животът трябва да бъде изживян, и това е достатъчно основание всеки роден да търси правилния път. Целенасочено. Тоест да възпитава у себе си способността да се буди всяка сутрин за нов живот с радост, и да заспива всяка вечер с удовлетворение. Завист, злоба, корист, алчност, отмъщение, самосъжаление са другите имена на житейския провал.
Лицемерието е душевен цирей.
Българинът знае, че от него се иска само да е лакей и стига да му плащат, е готов да слугува. Голямата драма на България е почти пълното отсъствие на читави хора във властта, на хора с характер, с хъс и достойнство, на хора с идеи и с идеали, на хора с доблест и чест. Да не говорим за интелект, ерудиция и други такива тинтири-минтири.
Всеки от нас е побит на своето място в тази Земя и горко му, който не го разбира. Защото само там той е в центъра на своето мироздание и само там може да постигне собствените си висоти. Всичко друго е илюзия – пари, успех, благополучие, спокойствие, късмет... Само ако вържеш всички тези неща в гумното на своя живот, на определеното от Бога твое място, можеш да овършееш достатъчно любов и приятелство за живота си.
Човек, който се срамува или се отрича по друга причина от родното си място се отрича от себе си - това е болестта носталгия например. Тя мъчи мнозина от нашите емигранти, и някои имат мъжеството да я излекуват, като запазят Отечеството поне в сърцата си, но повечето я преодоляват с цената на душевно опустошение.
Пътуванията са най-доброто средство да намериш различна гледна точка и от дистанция да видиш къде си в този свят, къде сме ние в човешката цивилизация, какво е мястото ни на планетата на хората. И всяко пътуване е нова книга, в която ти си главен герой. Но ми се ще да спомена сетивата, които трябва да култивираме у себе си, та да има смисъл от пътуването, да не остане то само ярко петно във фотоалбумите ни, които отваряме единствено пред гости. Туристическият телешки възторг по известни места, увенчан от кулминацията на шопинга, е пътуване менте, сапунка. Съприкосновението, познанието, уважението - и то по възможност насаме, създават истинската стойност на едно пътуване.
Колкото повече място се стремим да заемем в материалния свят, толкова по-малко място ни остава в духовния. По-често ходете на гробищата, господа - всичките ви ламтежи са погребани там.
Всъщност, става дума за негативния образ на световното дърво – за дървото на трите свята, а не за някаква си гъба. И ако в светкавицата на взрива и в плът от пепел то е фикция, фанстасмагория, мимолетен образ на нищото и материализация на мечтите на нищожеството, то живото дърво на живота е нещо друго – неговият ствол е в този свят, короната му е в Горната земя, корените – в Долната и ако човек лепне гърба си на грапавата му кора и затвори очи, може да му се случи да почувства себе си като сок в неговите жили, тръгнал от центъра на планетата в тъмницата през корените и ствола към слънчевата зеленина на листата, за да пие светлината на Всемира. Е, не всекиму е дадено да го усети, но всеки може да се опита, ако за секунда спре да се наслаждава на чашата с вино и на тавата с агнешко и вдигне поглед от новия си хладилник и модерния телевизор. Направихме средствата цел, леснината – идеал, прехраната – мечта, егоизмът – идея.
Една корист има човекът - да му кажат „Сполай ти!”. Ама редко некой се сеща.
Нашето проклятие и нашата благословия е да бъдем вечни. От памтивека, докато свят светува. Така че оцеляваме – нямаме изход, а като не оцелеем – възкръсваме, и както казва един мой съселянин – нема как да умра по Великден, щото виното за преливка го изпих още по Димитровден...
В литературата прототип на всичко написано е самият автор, но само при условие, че е усетил пролетното слънце как буди за живот жабуняка в локвата.
Гледах я, седнала на софата, преизпълнена с томителна нега, усещах младия дъх на млечната и кожа, учестеното и дишане бе покана за ръката ми, която се плъзна по ефирната тъкан, едва прикрила най-сладостното тяло на света... Отново усетих онова божествено потръпване, което могат да усетят в първия миг на първата милувка само онези, които любовта е избрала, за да се наслади на самата себе си... Докосването на устните бе взрив от светлина, слънцето бе в нас, ние бяхме слънцето, някакви планети и звезди се въртяха наоколо, някакви галактики и вселени – но нищо не бе по-голямо и по-необхватно от любовта ни, защото тя бе самият Всемир...
За богатството
Веднъж един търговец, който бил пристигнал край бреговете на Двуречието с огромен кораб, пълен с какви ли не скъпи и прескъпи задморски стоки, гледал от палубата как беден рибар лови риба. Не щеш ли, в този момент рибарят измъкнал с мрежата си голям тунец, хвърлил го на дъното на лодката и започнал да прибира мрежата. Като разбрал, че рибарят ще си тръгва, търговецът го попитал:
– Доколкото виждам, тук морето е пълно с разнообразна едра риба. Защо прибираш мрежата?
– Аз хванах толкова, колкото да се нахрани семейството ми днес, господарю – отговорил рибарят.
– А за колко време хвана тази риба? – попитал търговецът.
– За около час – отговорил рибарят.
– Питам се тогава, след като денят дори не се е преполовил, защо не останеш тук още няколко часа и не наловиш още такива риби?
– Както ти казах – и тази само ни е достатъчна, за да преживеем до утре!
– Добре, сега ще се прибереш, и какво ще правиш вкъщи?
– О, много работи! – Отговорил рибарят. – Всеки мой ден протича така – заедно със слънцето излизам в залива да хвана малко риба за нашето препитание, после се прибирам да поиграя с децата, след това обядваме, после си почиваме с жена ми, привечер се разхождаме, тя отива на гости на приятелки а аз пия чаша вино с другите рибари. Това е всичко, ние просто се наслаждаваме на живота и това ни стига – обяснил рибарят.
– Да, но ето че случаят те срещна с мен и аз мога да ти кажа как по-пълноценно да изживееш живота си – казал задморския търговец. – Първо ти ще трябва по цял ден да ловиш риба и да я продаваш, и така след време ще събереш пари да си купиш по-голяма лодка и да наемеш и други рибари да ловят риба за теб.
– И какво после? – попитал рибарят.
– После ще ловиш все повече риба и ще я продаваш, ще купиш още гемии и дори кораби, ще ставаш все по-богат и ще научиш децата си да управляват рибарската ти флотилия, ще си построиш хубава къща със собствен кладенец и собствени плодни дървета в престолния град...
– И колко време ще ми трябва за това? – попитал рибарят.
– 20 – 30 години – отговорил търговецът.
– А след това?
Тук вече търговецът се разсмял:
– Ето, тук вече идва най-хубавото – ти ще си толкова богат, че вече няма да има нужда да работиш, ще продадеш и дадеш на синовете си корабите и гемиите, ще си оставиш само една малка лодка, та да излизаш с нея в морето, да си припомняш как си ловил риба на младини, когато ти е скучно, ще играеш с внуците си, ще си почиваш с жена си, а вечер в сянката на палмите ще пиеш вино с приятелите си...
Източници: Йото Пацов: „Великите учители“, Еписто, literaturensviat.com
Сними: Google+, Digital Photography Review
