„Истинското образование трябва да е достъпно единствено за тези, които държат да знаят. Всичко останало е отглеждане на овце.“
Езра Паунд е американски поет, музикант и критик, представител на модернисткото движение от началото на 20-те години, с когото най-често бива свързвано Изгубеното поколение. Допринася за откриването и за оформянето на стила на автори като Т. С. Елиът, Джеймс Джойс, Робърт Фрост и Ърнест Хемингуей. Паунд счита за дълг на носителите на културата да управляват, дори диктаторски, за да гарантират, че изкуствата няма да затънат в посредствеността под натиска на бизнеса да продава “културата“, като още една стока на пазара.
Хемингуей пише за него: „Най-доброто от творчеството на Паунд ще просъществува дотогава, докато има литература.“
Човек, който чете, е човек, който живее. Книгата трябва да е факел в ръката на човек.
Геният е способността да виждаш 10 неща там, където останалите виждат едно.
Творецът вече не изпитва вяра или съмнение, че масата, полуобразованото ухилено цяло… не може по никакъв начин да сподели неговите удоволствия… Аристокрацията на изкуствата е готова отново за своята служба. Модерната цивилизация е родила раса с мозък колкото на заек и ние, които сме наследниците на знахарите и вудото, ние творците, които толкова дълго сме били мразени, ще поемем властта.
Поезията е като математиката. Тя ни дава уравнения, но не за абстрактни фигури, триъгълници, квадрати и т.н., а за човешките емоции.
Изкуствата, литературата, поезията, са наука, точно както химията е наука. Техният обект е човекът, човечеството и индивидът. Обект на химията е материята спрямо нейния състав.
Изкуствата ни дават голяма част от трайните и неопровержими данни относно природата на човека, на човека като духовна същност, на човека като чувстващо и мислещо същество. Изкуствата започват там, където свършва медицината, или по-скоро те се припокриват отчасти с тази наука. Границите на двете изкуства се преплитат.
От медицината научаваме, че човекът вирее най-добре когато е добре измит, проветрен и огрян от слънце. От изкуствата научаваме, че човекът е своенравен, че един човек се различава от друг. Че човеците се различават един от друг тъй както листата на едно дърво се различават едно от друго. Че човеците не си приличат като копчета изсечени от машина.
От изкуствата научаваме също по какъв начин човекът прилича или се различава от други видове животни. Научаваме, че често някои хора са по-близко до определени видове животни, отколкото до други хора от различно същество. Научаваме, че не всички хора желаят едни и същи неща и поради това, би било несправедливо да раздадем на всекиго по една крава и два акъра земя.
Би било съвсем открито несправедливо да се отнесем към щрауса като към бяла мечка, ако приемем по начало, че не е несправедливо само по себе си да затворим и двете в някое място, където да се отнасяме към тях както и да било.
Лошото изкуство е неточното изкуство. Това е изкуство, което фалшифицира докладите си. Ако един учен фалшифицира своя доклад, дали нарочно или от небрежност, ние го смятаме или за престъпник или за лош учен, в зависимост от величината на провинението, и съответно или го наказваме или го презираме.
Може би няма нищо по-лошо от това да знаеш, че си долен пес и да знаеш, че някой друг, дори и само един да е, също го знае.
(Ezra Pound, Venice 1971, © Henri Cartier-Bresson / Magnum Photos)
Както в медицината съществуват изкуството на диагностиката и изкуството на лечението, така в изкуствата, така в конкретното изкуство на поезията и на литературата, съществуват изкуството на диагностиката и това на лечението. Едното наричаме култ към грозното, а другото наричаме култ към красивото.
Култът към красивото е хигиената, това е слънцето, въздухът и морето и дъжда и гмуркането в езеро. Култът към грозното, Вийон, Бодлер, Корбиер, Биърдсли, това е диагностика. Флобер е диагностика. Сатирата, ако ще хабим метафората докрай, сатирата е хирургия, имплантации и ампутации.
Красивото в изкуството ни напомня кое си струва. Не говоря за превземки тук. Имам предвид красотата, не лигавщината, не сентиментализирането на красотата, не да убеждаваш хората, че красотата е благопристойно и порядъчно нещо. Имам предвид красотата. Когато духне априлският вятър, не спориш за естеството му, а усещаш как се изпълваш с енергия. Когато срещнеш бързонога мисъл в Платон или видиш изящно очертание в една статуя, се изпълваш с енергия.
Дори цялата тази суетня с боговете ни напомня, че нещо си струва. Сатирата ни напомня, че някои неща не си струват. Кара ни да помислим за изгубеното време.
Култът към красотата и очертаването на грозното не са взаимно противоположни.
Изкуството никога не убеждава никого да прави каквото и да е, не кара никого да мисли еди какво си или да бъде еди какво си. То съществува както дървото съществува, можеш да му се възхищаваш, можеш да поседнеш на сянка, можеш да си набереш банани от него, можеш да го нацепиш на трупи за огън, можеш да правиш каквото ти душа поиска.
Освен това, ти би бил чист глупак да търсиш онова изкуство, което не ти харесва. Глупак би бил да четеш класици, защото някой ти е казал да четеш класици, а не защото ти харесват. Глупак би бил да се стремиш към добър вкус, ако го нямаш по природа. Ако има едно място, където е пълна идиотщина да се преструваш, то това е пред някоя творба на изкуството. Също така, би бил глупак да не отвориш ума и сърцето си, да нямаш желание да се насладиш на нещо, което може да ти достави наслада, но не знаеш как.
Ако човек не желае да поеме риск заради своята гледна точка, то или тя не струва, или той не струва.
Роб е този, който стои и чака друг да го освободи.
Нищо написано заради заплащане не заслужава да бъде отпечатвано.
Литературата е новина, която остава новина.
Не обръщайте внимание на критиките на хора, които не са написали поне една значима книга.
Няма причина да не харесваш едни и същи книги на 18 или 48 години.
Човек не може да разбере една дълбокомислена книга, ако не преживее част от нейното съдържание.
Красотата е само един дъх между две клишета.
Когато двама души винаги са съгласни помежду си, единият е излишен.
Ако литературата на една нация запада, тази нация атрофира и се разпада.
Към богатите
Кой съм аз, за да ви съдя, о Богати,
аз, който също огорчавам
с мойта бедност,
както вие с безполезните богатства?
(Ezra Pound, Guida alla Cultura, 1952)
Преводач: Олга Николова
Източник: litclub.bg
Снимки: The New York Review of Books, Pinterest