Мъдростта на вековете...
Дълбок мислител, чиито исторически съчинения със своето богатство и красив език доставят наслаждение, подобно на това, което ни доставя Шекспир. Така оценяват историците делото на прочутия римски историк Публий Корнелий Тацит. Роден в древна аристократична фамилия, Тацит получил добро литературно образование и станал виден съдебен оратор. Родството му с Агрикола, знаменития пълководец от времето на Домициан, му открил пътя към висши държавни постове, но интересът му към историята надделял над политическите дела. Рим, римския сенат и народ се превърнали в обект на неговите исторически анализи. Драматизъм и психологизъм – това били художествените похвати на Тацит.
Той е автор на монументалните исторически съчинения „История” и „Анали”, които са не просто изследвания на безпристрастен историк, а язвителни и проникнати с песимизъм обвинения срещу тираничния режим на империята. Анализите му са изпълнени с дълбок психологически смисъл, написани с остър, но изразителен и контрастен език. Думата му тежала на мястото си, а достойнствата му били оценени още от неговите съвременници. „Името на Тацит кара тираните да пребледняват”, пише векове по-късно френският поет Андре Шение.
Боговете обичат силните.
Добрите нрави имат по-голямо значение от хорските закони.
Както често се случва в нещастните времена, умното решение е направено тогава, когато вече е късно.
Както преди ни тегнеха безчинствата, така сега ни тежат законите.
Всичко непознато ни се струва прекрасно.
За обиждащия е свойствено да ненавижда тези, които е обидил.
Колкото е по-силно падението на страната, толкова повече закони има.
Историята се пише без гняв и пристрастие.
Враждата между близки е особено непримирима.
Рядко е щастливото време, когато можеш да мислиш, каквото си искаш, и да говориш, каквото мислиш.
Кой е токова самонадеян, че да разчита на вечна слава?
Кръговратът е присъщ на всичко и подобно на въртящите се в кръг годишни времена, менят се и човешките нрави.
Оставят подир себе си пустиня и на това му викат мир (за римските завоевания и опустошения).
Само глупавите считат своеволието за свобода.
Управниците са смъртни, държавата е вечна.
Даже мъдрецът се избавя от страстта към славата, едва след всичко останало.
Във военните дела най-голяма сила има случайността.
Великата обща ненавист създава крепка дружба.
По-добре честна смърт, отколкото позорен живот.
Изображения: Cornelius Tacitus, 1829, Wikimedia Commons