Никога не се извинявай, за това че плачеш ~ Елизабет ГИЛБЪРТ

„Разрухата е подарък. Тя е пътят към трансформацията.“

Книгите на американската писателка Елизабет Гилбърт винаги могат да се използват вместо антидепресанти при нужда, тъй като са сплав между лични преживявания, притчи, екзестенциални размисли и източни духовни практики, в които всеки може да открие нещо за себе си по пътя към себепознанието.

(©Tom White, New York Times)

Човешкият живот е много специална възможност, защото само в човешко тяло и само с човешки разум можеш да осъзнаеш Бог. Репите, дървениците, коралите никога няма да имат шанс да разберат кои са всъщност. Но ние имаме този шанс.

Хората мислят, че сродната ти душа е твоята перфектна половинка. Това е, което всички искат. Но истината е, че сродната ти душа е твоето огледало. Човекът, който ти показва истинската ти същност и всичко в нея, което те дърпа назад. Човекът, който те кара да обърнеш внимание на себе си, за да може да промениш живота си.

Истинската сродна душа е огледало – такъв човек ти показва всичко, което те задържа, насочва към теб собственото ти внимание, за да можеш да промениш живота си. Истински сродната душа е може би най-важният човек, който някога ще срещнеш, защото събаря стените ти и те шамаросва, за да се събудиш. Но да живееш със сродна душа завинаги? Не. Твърде болезнено е.

В желанието си да бъдем обичани, ние създаваме определени характеристики на партньора си, такива, каквито имаме нужда да бъдат, а след това сме разочаровани, когато той откаже да играе ролята, която сме му отредили.

Балансът означава да не допускаш някого да те обича по-малко от колкото ти самата се обичаш.

Само младите и глупави са уверени относно секса и романтиката.

Да се чувстваш уютно физически с тялото на друг не е решение, което можеш да вземеш. Няма почти нищо общо с начина, по който двама души мислят, действат, говорят или изглеждат. Мистериозният магнит или е там, заровен някъде в гръдният кош, или го няма. Когато го няма, не можеш да го насилиш да съществува.

Хубаво е да имаш разбито сърце. Това означава, че си се опитал.

Да изгубиш баланса си заради любов, често е част от балансирания начин на живот.

Разрухата е подарък. Тя е пътят към трансформацията.

Никога не се извинявай, за това че плачеш. Без тази емоция ще сме роботи.

Мястото за почивка на ума е сърцето. Единственото, което умът чува по цял ден, са звънтящи камбани, шум и спорове, а иска само спокойствие. Единственото място, на което умът някога ще намери покой, е в тишината на сърцето. Ето там трябва да стигнеш.

В един момент, трябва да се освободиш от всичко, което те мъчи, да седнеш спокойно и да дадеш възможност на радостта да дойде при теб.

Колкото по-удовлетворяващо можеш да правиш нищо, толкова по-успял си в живота.

Човек никога не присъства там, където всъщност се намира. Той вечно копае в миналото или гледа в бъдещето, а просто спокойно да останете в настоящето е такава рядкост...

Ние не осъзнаваме, но някъде вътре в нас се крие наша същност, която е във вечен мир.

Дзен учителите казват, че можеш да видиш отражението си само в спокойни води, не и в течащи.

Вместо да считам себе си за неудачник, не е ли по-добре просто да се смиря с това, че съм просто човек, не по-лош и не по-добър от останалите.

Взимаш някое грандиозно решение за това какво искаш от живота и кой искаш да бъдеш и обстоятелствата веднага ти показват колко малко познаваш самия себе си.

Да имаш бебе е като да имаш татуировка на лицето. Трябва да си напълно убеден, че го искаш, преди да го направиш.

Търсим щастие навсякъде, но сме като прословутия просяк на Толстой, който прекарал живота си върху гърне със злато и се молел за дребни пари на всеки минувач, без да подозира, че богатството му е точно под него през цялото време. Твоето съкровище – твоето съвършенство – вече е вътре в теб. Но за да го поискаш, трябва да напуснеш забързаната суматоха на ума и да изоставиш желанията на егото, за да навлезеш в тишината на сърцето.

Бог живее в теб, Бог – това си ти, такава, каквато си. На него му е безинтересно да гледа, как се опитваш да се представиш за някоя друга, някоя, която според теб, съответства на идиотските представи за това, как трябва да изглежда и да се държи една духовно извисена личност. На всички нас кой знае защо ни се струва, че за да станем просветени е необходимо да внесем драматични изменения в своята личност, да се отречем от собствената си индивидуалност.

В реалния живот ние постоянно подскачаме насам-натам, за да се наместим и да се чувстваме добре – физически, емоционално и психически, за да избегнем състоянието на тъга и неудобство.

Точно както в литературното произведение съществува буквална истина и художествена истина, човешкото създание притежава буквална анатомия и художествена анатомия. Едната можеш да я видиш, другата – не. Едната е направена от кости, зъби и плът, а другата – от енергия, памет и вяра. Но и двете еднакво са истина.

Съдбата според мен също е взаимоотношение – игра между божествената милост и личното доброволно усилие. Върху половината нямаш контрол, половината е абсолютно в твои ръце и действията ти ще имат значителни последствия. Човекът нито е изцяло марионетка в ръцете на боговете, нито пък властва изцяло над съдбата си; по малко е и от двете.

Галопираме през живота си като циркови артисти, които балансират върху два препускащи един до друг коня – единият крак е върху коня, наречен "съдба", а другият – върху коня "свободна воля". Въпросът, който трябва да си задаваш всеки ден е: различавам ли двата коня? За кой кон трябва да спра да се притеснявам, защото не е под моя контрол, и кой да насочвам с голямо внимание?

Ако вярата беше рационална, по дефиниция нямаше да е вяра. Вярата е убеждение в онова, което не можеш да видиш, да докажеш или да докоснеш. Вяра е да вървиш  с лице напред и с пълна скорост към тъмнината. Ако наистина знаехме всички отговори предварително - например за смисъла на живота, за природата на Бог, за съдбата на душите ни, - нашето убеждение нямаше да е скок на вярата и нямаше да е смел човешки акт; щеше да е само...благоразумна застрахователна полица.

Трябва да се научиш да избираш мислите си така, както избираш дрехите в гардероба си. Това е сила, която можеш да овладееш. Ако толкова искаш да контролираш всичко, започни с ума си. Това е единственото, над което трябва да упражняваш контрол.

Емоциите ти са подчинени на мислите ти, а ти си подчинен на емоциите си.

Да се научиш да контролираш речта си е начин да спреш енергията си да изтича безцелно през устата ти, изтощавайки те и пълнейки света с думи, думи, думи, вместо с мир и любов.

Уморих се да се възмущавам, което не означава, че по света не са останали причини за възмущение. Просто това изисква много усилия и предпочитам да си пазя силите за битки, които си струват.

Това, което е вършело работа вчера, може да не върши същата работа днес.

Лесно е да се молиш, когато си отчаян. Но да продължиш да се молиш, когато кризата ти отмине, това е процес, който помага на душата да се задържи за постигнатото.

В свят, изпълнен с нещастия и мошеничества, понякога можеш да се довериш само на красотата. Само високите творчески постижения не могат да бъдат покварени. Удоволствието не може да бъде спазарено.

Даден ти е живот; твой дълг е (и също твое право като човешко същество) да намериш нещо красиво в живота, без значение колко е крехко.

Всички знаят, че капката се слива с океана, но малцина знаят, че океанът се слива с капката.

Напоследък в Европа има битка за надмощие. Няколко градове се състезават един с друг кой ще се окаже най-големият европейски метрополис на двайсет и първи век. Дали Лондон? Или Париж? Берлин? Цюрих? Може би Брюксел – центърът на младия съюз? Всеки се стреми да надмине другия културно, архитектурно, политически, финансово. Но трябва да отбележим, че Рим не си прави труда да влезе в надпреварата за статус. Рим не се състезава. Рим само гледа кавгите и боричканията напълно невъзмутим и внушава нещо като: Хей, правете каквото искате, но аз още съм Рим. Възхитена съм от царствената самоувереност на този град, толкова дълбоко уседнал и цялостен, толкова старомоден и монументален, съзнаващ, че е на сигурно място в прегръдката на историята. Бих искала да съм като Рим, когато остарея.

Източник: Елизабет Гилбърт: „Яж, моли се и обичай“
Снимки: Open Letters Monthly, Star Tribune

11535 Преглеждания