„Приказките са истина. Не защото казват, че драконите съществуват, а защото ни казват, че могат да бъдат победени.“
Нийл Геймън e автор, познат и обичан от българската аудитория. Той е един от най-близките приятели на Тери Пратчет, печелил е почти всички престижни награди в областта на фантастиката, книгите му са многократно филмирани, а творбите му се превеждат и продават в огромни тиражи по цял свят. Това е част от лекцията му, изнесена пред Агенцията за четенето на 14 октомври 2013 г. в Барбикан център, Лондон.
За хората е важно да кажат на чия страна са и защо са пристрастни. И така, аз ще ви говоря за четенето. Ще ви кажа, че библиотеките са важни. Ще ви кажа, че четенето на художествена проза, четенето за удоволствие е едно от най-важните неща, които човек може да прави.
И аз съм пристрастен, очевидно и извънредно много. Аз съм автор, предимно автор на художествена проза. Пиша за деца и възрастни. За последните тридесет години, изкарвам прехраната си от думите, най-вече като съчинявам разни неща и ги описвам. Очевидно е в мой интерес хората да четат, да четат художествена литература, да съществуват библиотеките и библиотекарите и да насърчават любовта към четенето и местата, където може да се чете.
Така че съм пристрастен като писател. Но съм много, много по-пристрастен като читател.
Веднъж в Ню Йорк присъствах на беседа за построяването на частни затвори – бързо развиваща се промишленост в Америка. Промишлеността със затворите се нуждае от план за бъдещото си развитие – колко килии ще са необходими? Колко затворници ще има след 15 години? И откриха, че могат да предскажат това много лесно като използват прост алгоритъм въз основа на това какъв процент от десет и единадесет годишните не могат да четат.
Не е едно към едно: не можем да твърдим, че образованото общество не познава престъпността. Но взаимовръзките са съвсем явни. И мисля, че някои от тези взаимовръзки, най-простата, произлиза от нещо съвсем елементарно. Грамотните хора четат художествена литература.
От художествената литература има две ползи. Подтиква те да искаш да узнаеш какво става после, да искаш да обърнеш страницата, да изпитваш необходимост да продължиш, дори да е трудно, защото някой е изпаднал в беда и ти искаш да разбереш какво става накрая… Това е много силен подтик. Освен това те принуждава да научаваш нови думи, да измисляш нови мисли, да продължаваш. Да откриеш, че четенето само по себе си е удоволствие. Когато човек научи това, вече е готов да прочете всичко. А четенето е ключ. Управляваме света с думи и докато светът се плъзга в мрежата, ние трябва да го следваме, да разбираме това, което четем. Хората, които не са в състояние да се разбират помежду си, не могат да обменят идеи, не могат да общуват, а програмите за превод почти не могат да помогнат.
Най-лесният начин да се убедим, че отглеждаме образовани деца, е да ги научим да четат, да им покажем, че четенето носи удоволствие. А това, накратко казано, означава да им намерим такива книги, каквито харесват, да им осигурим достъп до тях и да ги оставим да ги четат.
Не мисля, че съществува такова нещо като лоша книга за деца. От време на време става модерно сред някои възрастни да посочат група детски книги, жанр, а може би автор, и да ги обявят за лоши, за книги, които децата трябва да спрат да четат. Виждал съм го да става отново и отново. Инид Блайтън беше обявена за лоша писателка, също и Р. Л. Стайн, както и десетки други. Комиксите биваха заклеймявани, че насърчават неграмотността. Това са празни приказки. Това е снобарство и глупост.
Няма лоши детски автори, които децата да харесват, искат да четат и търсят, защото всяко дете е различно. Те могат да намерят историите, които им харесват и те сами успяват да влязат в историите. Баналните износени сюжети за тях не са банални и износени. Защото това е първият път, когато децата се запознават с тях. Не обезсърчавайте децата да четат, защото си мислите, че четат неправилна литература. Художествената литература, която на вас не ви харесва, е път към други книги, които може би предпочитате. А не на всеки вкусът му е същият като вашия.
Добронамерените възрастни лесно могат да разрушат детската любов към четенето: могат да спрат децата да четат това, което им харесва, или пък да им дадат “подходящи”, но скучни книги, каквито смятат за уместни и всъщност са еквивалентът от двайсет и първи век на викторианската “възпитателна” литература. Така ще създадете поколение, убедено, че четенето не е яко и – още по-лошо, – че е неприятно.
На второ място художествената литература изгражда емптатия. Когато гледате телевизия или филм, виждате неща, които сполетяват другите. Прозата е нещо, изградено от 30 букви и няколко препинателни знака а вие, само вие, използвайки въображението си, създавате свят, населявате го с хора и започвате да гледате с други очи. Започвате да чувствате, да посещавате места и светове, които иначе никога не бихте познали. Научавате, че всеки друг там също е “аз”. Вие се превръщате в някой друг и когато се завърнете в собствения си свят, ще бъдете леко променени. Емпатията е средство за сплотяване на хора, механизъм, който ни позволява да функционираме като нещо повече от самообсебени личности.
Освен това, докато четете, откривате нещо жизненоважно, което да проправи пътя ви в света. А именно:
Светът не е задължително да бъде такъв. Нещата могат да бъдат различни.
През 2007 посетих Китай на първия в китайската история партийно одобрен конгрес на фантастиката и фентъзито. По едно време отведох настрани един от ръководителите и го запитах защо фантастиката дълго време не е била одобрявана. Какво се беше променило?
Много просто, отвърна ми той. Китайците били страхотни в правенето на неща, стига други да им донесат плановете. Обаче не извършвали никакви подобрения, нищо ново не измисляли. Нямали въображение. Така че изпратили делегация в САЩ, при Епъл, Майкрософт, при Гугъл, и разговаряли с хората, които измисляли бъдещето. И разбрали, че всички са чели фантастика, когато са били деца.
Художествената литература може да ви покаже различен свят. Може да ви отведе на място, на което никога не сте били. Щом веднъж сте посетили други светове, като ония, които са яли вълшебни плодове, никога няма да бъдете напълно доволни от света, в който сте израснали. Недоволството е хубаво нещо: недоволните хора могат да променят и да усъвършенстват световете си, да ги правят по-добри, по-различни.
И докато сме на темата, искам да ви кажа нещо и за бягството от реалността. Чувал съм това понятие да се споменава като нещо лошо. Сякаш “ескейпистката” литература е евтин опиат, използван от обърканите, глупците и заблудените и единствената литература, която си струва, за възрастни и деца, е миметичната литература, която отразява най-лошото от света, в който читателят се намира.
Ако сте се озовали в невъзможна ситуация, на неприятно място, с враждебни към вас хора и някой ви предложи временно бягство, няма ли да приемете? Ескейпистката литература е точно това: литература, която отваря вратата, показва ви слънцето отвън, предоставя ви място, което можете да контролирате, там сте с хора, с които искате да бъдете (а книгите са истински места, не се заблуждавайте); и най-важното, по време на вашето бягство, книгите могат да ви дадат знание за света и вашето положение в него, да ви дадат оръжия, броня: истински неща, които можете да отнесете обратно в своя затвор. Уменията, знанията и инструментите, които можете да използвате, за да избягате наистина.
Както ни напомня Дж. Р. Р. Толкин, единствените хора, които хулят бягството, са тъмничари.
Друг начин да се убие любовта на децата към четенето, е – разбира се – да се уверим, че наоколо няма никакви книги. И да не им осигурим място за четене на книги. Аз бях щастливец. Докато растях, разполагах с чудесна местна библиотека. Родителите ми бяха от хората, които можеха да бъдат склонени да ме оставят в библиотеката на път за работа по време на лятната ми ваканция, а библиотекарите бяха хора, които нямаха нищо против едно малко момче без придружители да идва всяка сутрин в детската библиотека, да се отправя към каталога, да търси книги с призраци, вълшебства или космически кораби, да търси вампири или детективи, или вещици, или пък чудеса. И когато изчетох детската библиотека, се захванах с книгите за възрастни.
Библиотекарите бяха добри. Обичаха книгите и обичаха книгите да бъдат четени. Научиха ме как да поръчвам книги от други библиотеки и как да се възползвам от междубиблиотечните заемни служби. Не проявяваха снобарство спрямо това, което четях. Просто явно им харесваше, че го има онова ококорено момченце, което обича да чете и ако разговаряха с мен за книгите, които четях, щяха да ми намерят други книги и поредици, щяха да ми помогнат. Отнасяха се с мен като с всеки друг читател – ни повече, ни по-малко, – което означаваше, че се отнасяха с уважение към мен. На осем години не бях свикнал някой да ме уважава.
Библиотеките дават свобода. Свободата да четеш, свободата на идеи, свобода на общуването. Те дават образование (който процес не приключва в деня, в който напуснем училището или университета), те дават развлечение, създават безопасни места и предоставят достъп до информация.
Библиотеката е хранилище на информация и предоставя равен достъп до нея на всеки гражданин. Това включва и здравна информация. Също и информация за психичното здраве. Библиотеката е обществено пространство. Безопасно, рай на този свят. Това е място с библиотекари.
Библиотеките наистина са врати към бъдещето. Ето защо, за нещастие, виждаме как по целия свят местните власти обсъждат възможността да затворят библиотеките като лесен начин да спестят пари, без да осъзнават, че крадат от бъдещето, за да си платят настоящето. Затварят врати, които трябва да стоят отворени.
Нашите деца и нашите внуци са по-неграмотни от нас. На тях им е по-трудно да се оправят в света, да го разбират и да се справят с проблеми. По-лесно ще е да бъдат лъгани и подвеждани, по-трудно ще им е да променят света около себе си, по-трудно ще им бъде да си намират работа. Всичко това накуп.
Книгите са начин да общуваме с мъртвите. Начин да се учим от онези, които не са вече сред нас, от онова човечество, което се е изградило само, напредвало е, постепенно е трупало знания, вместо да учи едно и също, отново и отново. Има приказки, които са по-стари от повечето държави, приказки, които са надживели културите и сградите, в които са били разказани за първи път.
Мисля, че имаме отговорности към бъдещето. Отговорности и задължения към децата, към възрастните, в каквито тези деца ще се превърнат, към света, който ще обитават. Всички ние – като читатели, като писатели, като граждани – имаме задължение. Мисля да опитам тук да формулирам някои от тези задължения.
Вярвам, че сме задължени да четем за удоволствие, сами и на обществени места. Ако четем за удоволствие, ако други ни виждат да четем, тогава се учим, упражняваме въображението си. Показваме на другите, че четенето е нещо добро.
Наше задължение е да четем на глас на нашите деца. Да им четем неща, каквито харесват. Да им четем истории, които вече са ни втръснали. Да им четем с гласовете на героите, да бъдем интересни и да не спираме да им четем, само защото сами се учат да четат. Използвайте времето за четене на глас като време за сплотяване; нека това бъде време, през което няма да си проверявате телефоните и няма да позволявате на външния свят да ви разсейва.
Наше задължение е да използваме езика. Да положим усилие: да открием какво означават думите и как да ги употребяваме, да общуваме ясно, да казваме това, което имаме предвид. Не трябва да опитваме да замразяваме езика или да се правим, че е нещо мъртво, което трябва да бъде почитано. Вместо това трябва да го използваме като нещо живо, което се лее, което ни заема думи, което позволява значенията и начините на произнасяне да се менят с времето.
Всички ние – възрастни и деца, писатели и читатели – сме задължени да мечтаем. Задължени сме да фантазираме. Лесно е да се твърди, че никой нищо не може да промени, че живеем в свят, в който обществото е нещо огромно, а отделният човек е по-малко от нищо: атом в стената, оризено зрънце в оризово поле. Но истината е, че отделният човек може да променя своя свят, отново и отново, отделният човек изгражда бъдещето, като си представя, че нещата могат да бъдат различни.
Огледайте се около себе си. Наистина. Поспрете за миг и огледайте стаята, в която се намирате. Ще ви подсетя за нещо толкова очевидно, че е почти забравено. А именно: всичко, което можете да видите, включително стените, някога по някакъв начин е било измислено. Някой е решил, че ще му бъде по-удобно да седи на стол, вместо на пода и е измислил стола. Друг е трябвало да измисли как да разговарям с вас в Лондон точно сега, без да ни вали дъждът. Тази стая и нещата в нея, всичко друго в тази сграда, този град, съществуват защото отново и отново, и отново хората измислят неща. Те са мечтали, те са размишлявали, създавали са неща, които не са работили точно както е трябвало, описвали са неща, които все още не са съществували на хора, които са им се присмивали.
Наше задължение е да правим нещата красиви. Не да оставим света по-грозен, отколкото сме го намерили, не да опразним океаните, не да оставим на следващото поколение да ни решава проблемите. Наше задължение е да почистим след себе си, да не оставяме децата си в свят, който недалновидно сме объркали, измамили и осакатили.
Веднъж Алберт Айнщайн бил запитан как да направим децата си интелигентни. Отговорът му бил едновременно прост и мъдър. „Ако искате децата ви да са интелигентни, казал той, четете им приказки. Ако искате да са още по-интелигентни, четете им още повече приказки.” Той е разбрал колко ценни са четенето и въображението. Надявам се, че можем да дадем на децата си свят, в който ще четат, ще им бъде четено, ще фантазират и ще разбират.
Източник: prilivi.eu
Снимки: The Independent, veragolosova.com
