Непоносимото страдание

Моя близка ми изпрати статия от жена на има Фиона Робъртсън, която много ми хареса. В нея авторката, споделяйки личния си опит от справянето с твърде силните си емоции и интензивно страдание чрез метода "Living Inquiries" на Скот Килоби, пишеше:

"Най-голямото откровение за мен дойде, когато можех да чувствам емоциите и усещанията без да има думи и образи, които са прикрепени към тях. Оказа се, че, разсъблечени от асоциациите и пластовете значения, дори и най-интензивните емоции могат да са поносими. Нещо повече, понякога те стават дори приятни или поне неутрални – просто енергия, която преминава през тялото и се чувства. Която е неразделна от това да си жив и по никакъв начин не се възприема като негативна. След като ги разсъблякох от значенията, които им приписвах, открих слисващата, изискана красота на тъгата, невинността на страха, мощта на гнева.

Докато преминавах през процеса на изследване отново и отново, лежащото отдолу вярване, че има нещо погрешно в това, което чувствам, че аз не трябва да се чувствам така, започна да изтънява. Страданието, както сочи Хафиз, не идва от самия живот, а от това, че сме дребнави. Колкото повече крещим "Това не трябва да се случва", толкова повече страдаме. Като погледнем на всяка част от нашия опит с нежност, любопитство и смелост, виждайки всичко такова, каквото е, ние отхлабваме хватката на страданието и този, който страда, вече не може да може да бъде намерен.

Бях свикнала да вярвам, че страданието ми ще приключи, когато моите чувства и мисли по някакъв начин магически се трансмутират в своите противоположности. И истинско удоволствие беше да открия, че краят на страданието лежи в съвсем същите чувства и мисли, точно такива, каквито са. Моят живот продължава по начина, по който е бил досега, чувствата и мислите ми идват и си отиват по обичайния за тях начин, но това, което веднъж е било възприемано като страдание, сега е нещо, пълно с живот и енергия, както и много по-малко сериозно, отколкото е било."
(Fiona Robertson, "On seeing through suffering")

Изразът, "разсъблечени от асоциациите и пластовете значения, дори и най-интензивните емоции могат да станат поносими" е истинската причина да поискам да споделя казаното от Фиона Робъртсън сега. Той много точно казва най-важното, което и аз бях открила в работата си с хора, преминаващи през интензивно страдание, граничещо с непоносимостта, и което Екхарт Толе нарича "плътно болково тяло". Имала съм клиенти, чиито чувства са били толкова силни, че съм била искрено притеснена дали няма да припаднат, но в момента, в който ги питах къде точно в тялото си може да ги локализират, техният интензитет изведнъж рязко намаляваше. Изглеждаше, че въпросът, който изследва физическото измерение на чувството, имаше магически ефект на успокояване! В момента, в който започвахме да изследваме "преживяването на чувството тук-и-сега", страданието, което до този момент беше изглеждало непоносимо, се свеждаше до не повече от физически дискомфорт, а "непоносимостта" му се откриваше само в "поддържащите" го мисли – интерпретации, вярвания, спомени или очаквания за бъдещето, които или изкривяваха реалността, или я отхвърляха в една или друга степен.

Именно това разграничение е в сърцевината и на метода Living Inquiries, с помощта на който Фиона Робъртсън е успяла "да види отвъд страданието си" и там да открие само бликащ извор от енергия, заемаща различни форми. Създателят на този метод – Скот Килоби, подобно на Екхарт Толе, след като постига просветление става автор на редица книги, в които споделя личния си опит за освобождаване от хватката на интензивното страдание. За мен не беше трудно да видя силата и ценността на споделеното от него, защото методът му на работа е насочен към самите основи на човешкото страдание – умът с неговите безкрайни анализи, оправдания, етикети, обвинения, интерпретации и прочие средства за спорене с Живота и избягване на дискомфорта от контакта с реалността тук-и-сега.

Това, което методът на Скот Килоби прави, е да отслаби връзката между ума и болезнените преживявания чрез серия от въпроси, които подлагат на съмнение реалността на мислите и образите, прикрепени към чувствата и които всъщност са истинската причина за страданието. Тъй като прикрепваването на мислите и образите към телесните усещания е много силно, Килоби използва метафората за "велкро-ефекта". Става дума за този вид самозалепващи ленти, които познаваме много добре от дрехите и чантите, където ги използваме за закопчаване, защото много лесно се залепват, но трудно се отлепват.

Прилагането на метода на Скот Килоби за "отлепване" на "залепените" към страданието ни мисли и образи довежда до осъзнаването, че думите са само етикетите, които слагаме на реалността, но не са самата реалност. Ако успеем да се освободим от етикетите, ние стигаме до директното преживяване на реалността. И понеже това преживяване е свободно от оценки и интерпретации, т.е. от "историята, която сме създали около него", то се превръща в чист опит, в който можем да открием невидимата му за нас досега красота.

"Всичките тези етикети, които слагаме върху себе си, в един момент престават да ни вършат работа. На времето вървях наоколо, наричайки себе си "пристрастен", след това се наричах "духовен", след това "такъв, който може да емпатизира", след това "високо чувствителен", след това "просветлен", след това "такъв, на който не му пука дали е просветлен". Така както го виждам в момента, това създава много звуци, но само толкова. Както Джуди го каза, отбележи думите "високо чувствителен", махни след това думите и почувствай усещането. То никога не казва, че е твърде много. Думите са тези, които го казват. То просто е нещо, което е било почувствано. Просто е." – Скот Килоби

За всеки поне малко наблюдателен човек е ясно, че начинът, по който той се чувства, е в пряка зависимост от мислите, които се въртят в главата му. Че ако в главата си той има диалог, в който казва на реалността каква тя трябва да бъде, за да я приеме, това със сигурност може да отрови живота му. Ако в продължение на един ден в главата му циркулират "спорещи с реалността мисли", в края на деня му е гарантирана не само мигрената, но и силното отчаяние, страх, гняв, депресия, недоволство или безсилие. Ако обаче в главата му се въртят други мисли, които можем да наречем "съгласяващи се с реалността" - от рода на това че "всяко зло е за добро" и че за да обърне нещата в своя полза трябва само да разбере как "да използва по предназначение болезнения опит", негативните чувства намаляват значително и дори изчезват.

Имаше един период в работата ми, особено с групи, когато много ценях терапевтичния ефект от катарзиса, защото след като напрежението от силните и дълбоко потиснати чувства беше освободено навън, подобно на преминала буря, след него идваше усещането за покой и свеж въздух. И макар че все още мога да видя красотата в преживяването на т.нар. първични чувства, това което все по-отчетливо разбирам, е, че ако не се работи с ума и с начина, по който го използваме, за да пишем своя разказ за Живота, този резултат не е траен. Ако истинската причина не е отстранена – начинът на мислене, облекчението е временно и отново започва да се трупа емоционален заряд, който за пореден път довежда човека до границата на непоносимото.

Осъзнаването на ключовата роля на ума за създаването на страданието чрез "историята, която създаваме в главата си за това, което ни се е случило, случва се или ще ни се случи", е от критична важност при справянето с всеки вид страдание и особено с "непоносимото страдание". Методът на Скот Килоби за разграничаването на двата аспекта на чувството – мисълта и телесното преживяване, може да се приложи всеки път, когато си мислите, че "това е непоносимо", че "повече не мога да издържам".

Ако го приложим например към самотата, това изглежда така: вземате мисълта "самотен съм", опитвате се да я откриете като чувство в тялото си, след което махате мисълта и оставяте само телесното усещане, свързано с нея. Ако поне малко успеете да спрете навалицата от мисли, които искат да ви уверят, че това е ужасно нещо, че не трябва да се чувствате така, че не сте заслужили да се чувствате така, че винаги ще е така, ще откриете, че чувството ви за самота намалява. При това значително! В това е силата на контакта с реалността – когато започнем директно я преживяваме такава, каквато е, тя ни се отплаща – връща ни към нас самите и към нашия най-вътрешен център, който е чисто присъствие и осъзнаване.

Процъфтяващата зад очите ни филмова индустрия обикновено произвежда два типа филми за реалността. Едните са "филмите на бъдещето", в които основното чувство е на страх и тревога, а другите са "филми за миналото", в които основното чувство е на съжаление и обвинение. Ако поне малко успеем да излезем от екрана и седнем на седалката в киносалона, ще открием, че прекарваме огромната част от живота си "някъде там", но не и в това, което се случва в момента – включително и с нашето тяло. Ако успеем да се свържем с реалността на тялото, което е входа към преживяването на тук-и-сега, ще видим, че връзката между ума и чувствата се разхлабва и че "велкрото се разлепва". Логиката в дадения случай е супер проста – огънят на страданието ни се разпалва, само защото продължаваме да наливаме масло в него. И това масло са мислите. Те се въртят ли, въртят в главите ни, а ние дори не можем да се усетим, че пак сме влезли във филма. Да спрем за момент и да си зададем въпроса, "ами ако всичко това, което умът ми казва, не е истина?!"

Ако изследвате "мисловната плънка" на т.нар. непоносимо страдание, ще откриете, че зад мисълта "не мога да издържам повече" , има цял рояк други мисли, общото между които е, че спорят с реалността, отхвърлят я такава, каквато е. Тъй като въпросните мисли не ни позволяват да разберем наистина, че нещата, които не искаме да приемем, са извън нашия контрол, от това че им вярваме, нашето страданието не намалява, а дори се увеличава. Ако сме загубили човек, който сме обичали, не можем да го върнем обратно, защото никой не се е върнал от отвъдното. Ако има човек, който не отговаря на нашите чувства или не прави нещата, които ние искаме, не можем насила да го накараме да ни обича, защото истинската любов е безусловна и диша въздуха на свободата. Ако има неща, които ни тревожат и будят страх, но не са изцяло в наш контрол, не можем да направим нищо, за да подчиним Живота на нашата воля. Ако има неща, които не харесваме у себе си, но се отнасят до нашата изконна човешка природа, също не можем много да направим.

Една от най-обилно наливащите масло в огъня на непоносимото страдание мисли е, че ни се случва Нещо, което е По-голямо от нашата способност да го понесем. Ами ако е точно обратното? Ако е вярна точно обратната мисъл, а именно че ни се случва Нещо, което можем да понесем и проблемът не е в големината на Нещото, а в дребнавостта на умовете ни, в ограничените ни вярвания? Статията на Фиона Робъртсън по-горе започва с цитат от Хафиз, а аз завършвам с него. За мен той е изводът, защото казва най-важното, и всичко казано до тук е само въведението към него.

"Дойде време да направим нашия разговор за духовността прост:
Господ се опитва да ви продаде нещо, но вие не искате да го купите.
Това е вашето страдание: Вашето фантастично пазарене, вашето маниакално крещене за цената."  Хафиз

Целият този пазарлък с Живота се случва, само ако си мислим, че сме отделени от Цялото, че сме бедни, слаби и празни. Ами ако това не е вярно? Ако е вярно точно обратното? И всичко това ни се случва, за да го открием?

Автор: Камелия

Източник: espirited.com
Изображение: Ada Somuncuoglu