„В днешни дни човек трябва да умее да дрънка за какво ли не с всеки нещастник на една ръка разстояние само защото така било „любезно.“ - Човек на име Уве

Фредрик Бакман е известен шведски блогър и писател. Уве е роден от блога му, където хиляди читатели гласуват Бакман да напише роман за героя си. Така една от статиите е прочетена над 600 000 пъти, а романът, публикуван през 2012, само в Швеция е продаден в над 400 000 копия.

Уве е на 59, заклет почитател и притежател на Сааб, вдовец. Образът му е дразнещ, едновременно комичен и трагичен. Тъгата по любимата му Соня го кара всеки ден да пожелава смъртта си, но винаги някой досадник изскача с абсурдното си поведение, само за да провали плановете му. Това е роман за влиянието на един човешки живот върху безброй други.

През 2015 по книгата е заснет и едноименен филм. Наричат го „филм, който за два часа ти дава повече, отколкото година реален живот“. Комичните приключения с възрастния Уве, който не може да се отърве от досадници в нужда, се редуват със сцени от изминалия му живот, изпълнен с много труд и неуморна защита на личните му разбирания за добро и зло и една голяма, невъобразима любов. Зад приключенията на Уве се простира и сатира на съвременния свят, обогатен дигатално и обеднял емоционално. Чрез него се защитават остарелите вече ценности като трудолюбие, скромност и онова просто, но почти недостижимо за хората днес нещо – да постъпваш правилно, независимо от последствията или облагите, които са леснодостъпни при компромисите.

(© Henric Lindsten)

Уве не разбира хората, които горят от нетърпение да се пенсионират. Как е възможно човек цял живот да копнее за деня, в който ще се окаже излишен? Ще се мотае, ще бъде в тежест на обществото. Що за човек би искал подобно нещо? Ще си стои вкъщи и ще чака да умре. Дори по-лошо: ще чака някой да дойде и да го откара в дом. Да зависиш от други хора, за да отидеш до тоалетната. Уве не може да си представи нищо по-лошо. Съпругата му често се шегува и разправя, че той е единственият човек, който предпочита да го положат в ковчег, вместо да го карат с ван на социални грижи. Може и да е така.

Хората разправяха, че е изпълнен с горчивина. Може и да са прави. Той обаче не се замисляше сериозно по този въпрос. Освен това хората го наричаха „антисоциален“ тип. Уве бе решил, че това означава, че не си пада особено по хората. По този въпрос беше съгласен с тях. В повечето случаи хората бяха напълно изперкали.

Уве нямаше склонност към празните приказки.

Беше разбрал, случи се напоследък, че това е сериозен недостатък. В днешни дни човек трябваше да умее да дрънка за какво ли не с всеки нещастник на една ръка разстояние само защото така било „любезно“. Уве не знаеше как става. Може би така бе възпитан. Може би хората от неговото поколение не са били подготвени за свят, в който всеки обясняваше как щял да направи това или онова, макар да нямаше смисъл да прави каквото и да било. Днес хората заставаха пред обновените си къщи и се хвалеха, сякаш ги бяха построили с двете си ръце, макар да не бях пипнали и отвертка. Дори не се опитваха да се поприкрият. Хвалеха се! Очевидно никой вече не ценеше, ако сам си сложил паркета, ако сам си подновил стаята и си ликвидирал мухъла, че сам си сменил летните гуми със зимни. Ако отидеш и си купиш всичко, тогава какво има да се хвалиш? Каква тогава е стойността на човека?

Уве не беше тежък случай, поне той така си мислеше. Според него трябваше да има ред във всичко. Бе убеден, че човек не бива да прекарва живота си така, сякаш всичко е заменяемо. Сякаш предаността е едно нищо. Днес хората подменяха вещите си толкова често, че опитът да бъдат направени така, че да издържат по-дълго, ставаше напълно безсмислен. Ами качеството? Вече никой не се интересуваше от качество. Сега всичко трябваше да бъде компютъризирано, сякаш човек не можеше да построи къща, докато някой консултант в прекалено тясна риза не измисли как да отвори капака на лаптопа. Да не би така да са построили Колизеума и пирамидите в Гиза? Господи, през 1889-а дори бяха успели да построят Айфеловата кула, но днес никой не можеше да направи чертежите за едноетажна къща, ако друг не хукнеше да презареди мобилния му телефон.

В този свят човек излизаше от употреба още преди да му е дошло времето. Цяла една страна се изправяше на крака и аплодираше факта, че вече никой не е в състояние да направи нещо свястно. Открита прослава на посредствеността.

Източник: Фредрик Бакман: „Човек на име Уве“, изд. „Сиела“
Снимка (заглавна): Casper Hedberg for The New York Time