Освен прочутата поредица, посветена на борбите за освобождението на Македония - "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам" малцина знаят, за публицистиката на Димитър Талев във старите вестници отпреди войната. Тази пламтяща талевска проза ни трябва сега, в този момент или никога. По времето, когато е писана, чужденци са рязали живо месо от плътта на България, а своите са я обезсилвали отвътре. И сега я източват, обезкървяват я, прогонвайки младата и кръв, поболяват я и изтощават синковците на предишните нехранимайковци, продават водата, отравят й въздуха, изгарят житата и горите и накрая ще пируват върху гроба и като лешояди в парвенюшките си палати. Ако мнозина от нас и днес са готови да се подпишат под гневно-презрителните талеви слова, то значи, че писателят се е върнал духом сред народа си, за да му посочи истинските врагове на демокрацията и свободата, да му вдъхне кураж за съпротива срещу "спекулантските грабителски сдружения", нароили се със стотици на гърба на този изнемогващ "търпелив, страдалец" както го нарече още Алеко Константинов.
Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.
Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!
Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.
В човешкото сърце винаги остава поне още една капка сила - докато е живо, докато се надява, докато вярва.
... надеждата не изоставя човека никога. Ако няма откъде да дойде, тя се поражда от себе си в човешкото сърце; ако няма кой да я донесе, тя сама долита.
Воинският дух се храни и расте с победи. А не се ли изпитва силата му тъкмо в поражението?"
Всяко царство, което се разделя, запустява.
Такава е човешката душа - понякога като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка; такова е и човешкото сърце - не престава да тупти, докато има в него макар и само една искрица живот... Такъв е духът човешки - минава през вода и най-силен огън.
Прекалено трезв народ сме или по-точно, живели в мъка от векове, ние не умеем да се радваме.
Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава... Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти... Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го.
Онова, що бликна като жива сила в душата на българина, когато след петстотин години робство - една епоха на пълен мрак и кървави стихии - той възкръсна за нов живот, онова, що го изтръгна от обятията на сигурна гибел и го тласна към възход, за едно кратко време биде сломено от чужди, биде прахосано, проиграно от свои. Външните, чуждите врагове не бяха толкова опасни, защото те не можеха да затрият окончателно цял един народ. Много по-опасни бяха вътрешните, своите. Ония некадърници, шарлатани и мародери, които бяха заграбили всичко в свои ръце, разпиляваха безразсъдно народния труд, спечеленото с реки от кръв, ръфаха безмилостно народната снага, сееха поквара.
Управници, политици, общественици, интелигенция- всичко потъна в безизходно безредие. Партии, крила, групи, кръгове, нови идеологии, нови теории, учения,секти - пълна безпътица. И в цялата тая мътилка гъмжи една тъмна паплач от шмекери и лицемери- дошло е сгодно време за тях. В мъчителна лутаница ние намразихме сами себе си. Търсим злото в себе си- обвиняваме сами себе си . В мъчително самоизяждане и себененавистничество ние ослепяхме и не виждаме истината, която блести пред очите ни и която може да се изрази с една дума - борба. Да разкъсаме тая мрежа, в която сами се оплитаме, за да се отворят очите ни и да видим, че не враговете ни са толкова страшни, колкото сме страшни сами за себе си. Това е простата и жестока истина в нашата национална трагедия, това е белегът на нашата народна съдба.
Изображения: chitanka.info, slova.bg