„Идваме от една тъмна бездна; към една тъмна бездна вървим; светлото пространство между тях наричаме Живот. Веднага щом се родим, започва и завръщането; тръгването и завръщането съвпадат; всеки миг умираме.”  

За битките в душата на мислещия и страдащ човек, за страха и великата надежда, които извайват лицето на Бог, споделено от книгата „Аскетика”.

Първо стъпало: Аз

Не съм добър, не съм чист, не съм спокоен! Непоносимо е моето щастие и моето нещастие, пълен съм с нечленоразделни крясъци и мрак; въргалям се, облян в сълзи и кърви, в топлата ясла на своята плът.

Страхувам се да говоря. Украсявам се с лъжливи криле, викам, пея, плача, за да задуша безмилостния вик на сърцето си.

Не съм светлината, аз съм нощта; но един пламък пронизва моите вътрешности и ме изяжда. Аз съм нощта, която светлината изяжда.

Уморен, застрашен, клатушкайки се в мрака, се мъча да изскоча от съня и да се изправя за малко, доколкото мога.

Едно малко, непокорно дихание безнадеждно се бори в мен да победи щастието, умората и смъртта.

Дресирам като боен кон тялото си, поддържам го излято, силно, готово, подлагам го на изпитания и го съжалявам. Друг кон нямам.

Поддържам разума си буден, бистър, безмилостен. Изпращам го, непобедим, да се бие; да разяжда - бидейки светлина - мрака на плътта. Друга работилница, за да превръщам мрака в светлина, нямам.

Поддържам сърцето си горящо, безстрашно, неспокойно. Усещам в сърцето си всички вълнения и противоречия, всички радости и горчивини на живота. Но се боря да ги подчиня на един ритъм, по-висш от разума, по-жесток от сърцето ми. На ритъма на Космоса, който се извисява.

Зовът обявява мобилизация в мен. Крещи: „Аз, Зовът, съм твоят Господ Бог! Не съм убежище. Не съм дом и надежда. Не съм Отец, не съм Син, не съм Дух. Аз съм твой Генерал!”

Не си мой роб, нито играчка в дланите ми. Не си мой приятел, не си моя рожба. Ти си мой съратник в битката.

Защитавай смело прохода, който ти поверих; не го предавай! Твой дълг е и ти можеш, в повереното ти място, да станеш герой.

Обичай опасността. Кое е най-трудно? Точно него избирам! Кой път да поемеш? Най-стръмното нагорнище. Него поемам и аз; следвай ме!

Научи се да се подчиняваш. Само който се подчинява на по-висш ритъм, е свободен.

Научи се да заповядваш. Само който може да заповядва, е мой представител на тази земя.

Обичай отговорността. Казвай: Мой, само мой е дългът да спася земята. Ако не се спаси, аз ще съм виновен.

Обичай всеки според неговия дан в битката. Не търси приятели; търси съратници!

Бъди винаги неспокоен, недоволен, непримирим. Когато свикнеш с удобството на някой навик, смачкай го. Най-големият грях е удоволствието.

Къде отиваме? Ще победим ли? За какво е тази битка? Мълчи! Войниците никога не питат!“

Навеждам се и се вслушвам в бойния вик, излизащ от мен. Започвам да различавам лицето на Вожда, гласът му изплува, приемам с радост и страх жестоките му заповеди.

Да, да, аз не представлявам нищо. Само една мъглява илюминация над мокрото поле, един клет червей, който се влачи и обича, крещи и говори за криле: час, два, после устата му се запушва с пръст. Друг отговор мрачните сили не дават.

Но в мен един Зов, по-висш от мен, вика безсмъртен. Защото, искайки или не, и аз съм един къс от видимия и невидим Космос. Едно цяло сме. Силите, които работят в мен, силите, които ме тласкат да живея, силите, които ме тласкат да умирам, сигурно са и негови сили.

Не съм висящ, без корени на този свят. Пръст съм от неговата пръст и дъх от дъха му.

Не се страхувам сам, не се надявам сам, не викам сам. Един огромен боен строй, един устрем на Космоса се страхува, се надява и вика с мен.

Един временен мост съм. Някой стъпва по мен, минава и аз след него рухвам. Един Воин преминава върху ми, изяжда плътта и разума ми, за да проправи път, да се спаси от мен. Не аз, Той зове!

Никос Казандзакис

От „Аскетика”, Ασκητική. Salvatores dei, 1927, Nikos Kazantzakis
Снимки: Huffington Post Greece, Γραφείο Τύπου - Ιδρυμα Μείζονος Ελληνισμού