Синът на Радой Ралин, Кин Стоянов, публикува този текст в навечерието на честванията по повод рождението на Апостола през миналия юли. На 18 февруари тази година отбелязваме 144 години от смъртта на Васил Левски, а ние споделяме историята на неосъществения сценарий „Аз съм Левски“, създаден от Радой Ралин и разказан от Кин Стоянов.
(„Огърлица на безсмъртието“, 1976, художник Дечко Узунов)
Днес, в 21 часа вниманието на част от българското общество ще бъде привлечено от тържествения митинг заря в Карлово – по традиция обществените радио и телевизия ще предават пряко, от площад: „Васил Левски“ как с войнски почести ще бъде изнесено знамето на Карловския революционен комитет, за да отбележим паметта на Апостола.
В този ден, на този час, лично аз, винаги си припомням историята на неосъществения сценарий „Аз съм Левски“, създаден от Радой Ралин:
„Десетки художници мечтаеха да го нарисуват… Портретите донякъде наподобяваха лика му, но един с друг не си приличаха…
Всеки българин си има по един свой Левски и затова е твърде ревнив към неговия образ.
Илия Бешков: – Представете си сега Левски възкръсне!… Вие не можете да се изправите срещу него и да кажете: – „О, здрасти бе, Левски!…“ Нали?… Макар че….
И за нас той си остана неуловим, какъвто беше за ония, които го преследваха… Ясен в мисли и постъпки, той остана неподатлив за легендите. Роди се в град Карлово, в долината на розите, които поробителят пренесе заедно с веригите. Неговият обеднял и ослепял баща си натякваше постоянно: „Защо живея, за да подяждам хляба на децата си…“ Смъртта го избави… Сираците му останаха неосигурени… Левски не можа да получи образование, подобаващо на природния му интелект.
…В това време на Запад цъфтят изкуствата, науките, революциите… Рухваха вековни истини: „Държавата е земно дело на боговете, а монархът е роден от боговете.“ Еднакво за езичници, християни и мюсюлмани монархът е Бог, баща и собственик на държавата… Султанът разполага със страната си.
Томас Хобс: – Човекът е център на обществото.
Джон Лок: – Държавата е личност, чиято воля е волята на множеството.
Жан-Жак Русо: – Държавата е обществен договор. „Но нали свободата е неотчуждаема?“ – Всеки, отдавайки се на всички други, не се отдава никому.
Кант: – Всички отдават своята външна свобода, за да си я получат веднага обратно, като членове на една общност.
Илюзии, удавени в кръв, разстрелвани в зародиш… Гениите се разминават: такива са условията на всички времена…
Монтескьо: – Думата “демокрация“ сама по себе си не гарантира политическа свобода.
Васил Левски: – Искам да изляза преди времето си! – Защо да не съм аз, а друг на готово? Напротив, ако му сече главата повече, трябва да го поканя на мястото си… Пък аз да гледам някое по-долно. …Историята няма да прикачи заслугите му другиму… – Ние сме жадни да видим Отечеството си свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките. – Днешният век е век на свободата и равноправността на всички народи. Не да видя себе си… Е… е… на голям чин, но да умра братко!
И негов реален ореол… му стана бесилото. Първоначален тласък му даде майка му, в чиято стисната челюст е събрано гордото търпение на един народ, поробен петстотин години.”
Горните редове представляват синопсиса на документалното въведение в сценария за игрален филм „Аз съм Левски“. Може би през годините, баща ми да е споделял кой му е възложил написването на този сценарий, в далечната 1971 г., само три години след като беше уволнен и низвергнат заради сборника с епиграми „Люти чушки“. За съжаление бил съм несправедливо безпаметен. Защото този човек заслужава синовната ми почит. Четири години по-късно, на 12 декември 1974 г., сценарият беше завършен. В послеписа му четем: Прочетох всичко върху Левски: мемоари, исторически проучвания, изследвания, спомени, разкази, повести, романи, публикувани до 1. XII. 1974 година. Не съм направил нищо повече от другите – само подредих материала по своему. Авторът.
След, което започнаха годините на чакане. Историците написаха положителни рецензии. Сценарият бе приет от всички комисии в Киноцентъра. Последва разрив между сценариста и режисьора Дучо Мундров, а ги свързваше дългогодишна идейна и творческа дружба. После сценарият беше възложен на Асен Шопов и двамата с Радой дори започнаха работа върху библията на филма.
20 години след написването на сценария, през 1994 г., „Аз съм Левски“, беше все още върху хартията. Тогава към филма прояви интерес една ренесансова личност – председателят на Общобългарския комитет „Васил Левски“ проф. Дойно Дойнов.
Професорът Дойно Дойнов, когото днес сочим като най-големият познавач на делото на Апостола, беше убеден, че заснемането на филма ще е дело патриотично и родолюбиво. Председателят Дойно Дойнов предложи и Общобългарския комитет и фондация „Васил Левски“ организираха дарителска кампания за набиране на средства. За да подпомогне кампанията, писателят Начо Христосков – директор на сега вече несъществуващото издателство „Христо Г. Данов“ Пловдив – отпечата сценария като кинороман. Режисьорът Никола Рударов беше готов да започне работа по филма. Банкерът Иван Миронов – член на настоятелството на Общобългарския комитет, предложи преференциална лихва за набраните дарения по сметка на „Балканбанк“…
После избухна банковата криза, „Балканбанк“ беше обявена в несъстоятелност, родолюбецът Миронов се покри чак в Америка, а както хиляди ощетени българи, макар и в отвъдното Левски си остана с мъките и теглилата на своя народ.
Радой Ралин си остана със своя апостроф към Добри Чинтулов: …излязох аз из одаята душевно много наскърбен. На мач бе тръгнала раята, когато Левски бе пленен.
Източник: transmedia.bg
Картина (заглавна): Портрет на Васил Левски, художник Димитър Гюдженов