Добри Жотев започва да пише стихове още в прогимназията. През тези години се запалва от социалистическите идеи и се включва в гимназиалната организация на РМС. Не успява да завърши последния клас, тъй като през пролетта на 1942 е арестуван. Осъден на 15 години строг тъмничен затвор. Присъдата си излежава в Софийския централен затвор, а след това – в Скопския затвор. След бягството си оттам в края на август 1944 преминава в нелегалност и продължава участието си в антифашистката борба, сражавайки се като партизанин в редовете на Югославската народна освободителна армия. След 9 септември 1944 работи като литературен консултант и редактор в издателство „Народна младеж“, а след това и във в. „Стършел“.
В историята на българската литература Добри Жотев бива запомнен като автор на любовна лирика, сатирични поеми, стихотворения, разкази, произведения за деца и три пиеси. Любовната му лирика дава текстове на популярни български песни: „Писмо и болка“ на Мими Иванова и Боян Иванов, „Обичам те!“ на Стефка Берова, „Отговор“ на ФСБ и много други.
РЕПЛИКА
– Обичам те! Обичам те! Обичам те!
– Не ми го казвай! Не, не ми го казвай!
„Обичам те“ – са казвали живелите
и след три века също ще го казват.
„Обичам те“ – от толкоз много казване
е вече дума,
една и съща дума.
– И слънцето изгрява все от изток,
и все в един и същи път върви,
и все едно и също е,
но винаги е ново,
но винаги е хубаво,
но винаги е истинско.
– Обичам те! Обичам те! Обичам те!
ОТГОВОР
– Защо ме обичаш?
– Попитай реката
защо към морето тече,
защо във морето се влива?
Реката попитай!
– Защо ме обичаш?
– Попитай вълната
защо се стреми към брега,
защо във брега се разбива?
Вълната попитай!
– Защо ме обичаш?
– Попитай луната
защо край земята кръжи,
защо не дели се от нея?
Луната попитай!
РАЗДЯЛА
Как се случи това, не разбрахме.
Аз без тебе не мога да виждам
на небето безкрайното синьо.
Ти без мене не можеш да сещаш
на водата прохладния вкус.
Аз загубих очите си.
Ти загуби сърцето си.
Цял съм твой,
но на себе си вече не съм.
Ти си моя, но тебе те няма.
Как се случи това, не разбрахме.
Щом отново намеря очите си,
ще се върна при тебе.
Щом намериш сърцето си,
завърни се при мен.
И тогава ще бъдеш
като себе си, моя.
И тогава ще бъда
цял на себе си, твой.
ВЪЛШЕБСТВО
На заника червената черта
зад пролетните хълмове изтлява
и среща ни часът на нежността,
и сяда с нас в здрачената морава.
И ме намира малката ти длан,
препълнена със трепет и вълшебство,
а аз от теб по-мъдър и голям
се връщам към отминалото детство.
И ме обгръща ненадеен смут –
как малък съм, а ти така голяма…
О, приюти ме в топлия си скут
и още ме гали, и още, мамо!
БАЛАДА ЗА ЕДИНАКА
Изсмука слънцето снега от урвите.
Пропъди на веявиците воя.
Дъхти на пръст, на размразена пръст,
на корени, на злак, Вълчице моя!
Усещаш ли? В земята бродят сокове.
По жилите пробягват жадни тръпки.
Бъди добра – не ме оставяй сам,
сред нощите ме мамят чужди стъпки.
А идат нощи, нощи! Неочаквано
замайват ноздрите нивя орани.
Далечно биле с неусещан дъх
гори гърдите като прясна рана.
Не чуваш ли? От бездната на нощите
долитат гласове. Зове усоя,
зоват листа. Не ме оставяй сам,
не ме оставяй сам, Вълчице моя!
В такива нощи сплетените повици
притягат гърлото ми в огнен спазъм,
изтръгнат вой, сто века неумрял,
изтръгнат зов, сто века неизказан.
На моя зов вълчица нейде в тъмното
отвръща премаляла и ме мами.
Отвръща друга, трета... И към тях
като насън повежда ме кръвта ми.
Тогава ти ме спри с милувки – мълнии!
Не спра ли, оглушал от повика и воя,
при себе си със нокти ме задръж,
със зъби ме задръж, Вълчице моя!
ДВАМАТА ЛУДИ
Сред двора на старата лудница
се срещнаха двамата луди.
Разчорлен и бледичък, Първият
се вгледа тревожно във Втория
и с пръст на устата попита:
„Човече, да имаш надежди?“
Тогаз понаведе се Вторият,
направи фуния с ръце,
потърси ухото на Първия,
натъпка гърди с атмосфера
и викна като гръмовержец:
„О, имам ги, колкото искаш!“
Но Първият хвана ръката му,
приклещи я в своята
и страшно тревожно зашепна:
„Не бива!
Събраха се много!
На стария гръб на планетата
тежат планини от надежди!
Тя вече съвсем изнемогва!
Ако натоварим земята
със още едничка надежда,
не ще издържи!
Тъй, тъй, ще изплесне завчас
от своята орбита!
А после иди я спасявай,
отиде ли в тъмната бездна!
за бога, не бива!
Земята е в смъртна опасност!“
Огледа се сепнато Вторият:
„Така е!
По-скоро да кажем на хората!
Аз тръгвам наляво!
Ти бягай надясно!“
И в двете съдбовни посоки
се втурнаха двамата луди.
Простете, нормални приятели!
Това не очаквах от себе си,
но както ги гледах и аз,
се втурнах във трета посока.
Добри Жотев
