Творческият й път на голямата Вера Мутафчиева започва през 1952 г. със студии и монографии за историята на България в османската епоха. Автор е на десетки изследователски студии по османистика, балканистика, на монографии и на множество публицистични материали. Има над 35 белетристични книги, някои от които многократно издавани и превеждани. Претърпял 10 издания на български език, "Случаят Джем" е превеждан на 12 езика в общо 22 чужди издания. Незабравими остават историческите й романи, повести и разкази, сред които "Летопис на смутното време", "Книга за Софроний", "Случаят Джем", "Последните Шишмановци", "Рицарят", "Белот на две ръце", "Богомили", "Аз, Анна Комнина", "Алкивиад малки", "Алкивиад Велики", "Младостта на Раковски", "Белият свят", "Бомбите", "Предречено от Пагане", меморите "Бивалици", "Разгадавайки баща си", "Семейна сага". Тя е сценарист на първата българска филмова суперпродукция "Хан Аспарух".
Споделяме думите на Вера Мутафчиева за живота и смъртта, написани в писмо до Антонина Желязкова, публикувано във в. „Култура” от 19 юни 2009 г.
„Вера обичаше да казва, а и да ми пише: “Ти не си дете на плътта ми, но си дете на душата ми!“. Не се поколеба обаче да се предаде бързо на последния смъртен зов на своята плът и да изостави мен - детето на душата си, сиротно. Не й казвам сбогом, защото ще ми се смее иронично. И защото не мога да си служа с думите така умело, както моята Учителка Вера, предпочитам онези думи за живота и смъртта, които съм усвоила от нея, да бъдат именно нейните. Затова ще цитирам писмото й от Виена, изпратено на 8 декември 1981 г.”
Антонина Желязкова
“Ако за вас тази загуба е първа, за мен те са вече десетки. Отвратително, но вярно е, че човек свиква дори със смъртта. Така се случи, че я опознах твърде рано – загубих баща си на 14 години. А отсетне, когато в една година изчезнаха и мама, и Владимир, изчезнаха при най-нелепи обстоятелства, някак претръпнах. Права сте, че в човека се скъсва някаква пружина. При мен може би е централната, защото слабо приличам на себе си от онази година насам. Но винаги така съм отбелязвала, мила Нина: животът е крайпътен разбойник. Той отначало ти предлага да избираш между кесията и живота. Е, ти хвърляш кесията си в прахта в желание да спасиш гол живот. Но – не-е-е-е! След това животът ти ограбва дрехите, оставяйки те да се тресеш гол и посрамен под горещото слънце. Сетне, за да не отнесеш дори трошица от човешкото си достойнство, същият живот те ебава с висок смях и по възможност публично. И тъкмо си решил, че висшата гавра над теб е свършена, че ще можеш да побегнеш в шубраките и там да се наревеш, и да се порадваш на сетните вече омърляни дни от животинското си съществуване, тогаз животът изтегля един тъп нож и захваща да коли най-болезнено. Това е заключението ми подир дълги наблюдения. Но не мислете, че упреквам живота за всичко описано. Не. Защото, ако не би било така, човек щеше да жали за края на живота си, щеше да му е безкрайно тъжно, че си отива. А нещата са подредени мъдро в смисъл: след всичко преживяно и загубено, ние започваме да желаем смъртта си. Ето, там е милостивата мъдрост на битието. А представяте ли си в какъв ад бихме умирали, ако имаше да загубим с един удар всичко, което някога сме имали на земята? Непоносимо. Пък така, губейки го на хапки и на капки, не ни остава всъщност за какво да жалим. В реда на тези мисли не плача над разочарованията си – те ще ми позволят да умра без мъка и жал. Е, мила Нина, не жалете, че вашата сметка вече е открита...
Защото не най-голямото нещастие е смъртта, вярвайте ми! Понеже тя е неизбежна, няма защо да я смятаме за нещастие, закон е. Не по-лесно е да присъстваш на уродството на нещо, някога хубаво. Да съучастваш в разрушението на нещо, някога цялостно. И пр. Това не са просто утешения, а изстрадан опит. Срв. “Случаят Джем“. Там се казва: защо да жалим за нечия ранна смърт, приятели? Човек убива себе си много по-страшно с това, че съществува… И пр. Както всички класици, самоцитирах се и аз“.
8.ХІІ., ден на студента, 1981, Вера
Източник и снимки: veramutafchieva.net
