Родила съм се в центъра на София. Тук учих, работих, срещах се с интересни хора. Пътят ми минаваше по „Раковски“ и „Царя“, по „Граф Игнатиев“ и „Сан Стефано“. Тук бяха приятелите ми, тук бяха кината, изложбените зали, театрите, книжарниците. Тук бяха и кръчмите.
Започнах да пиша за тях някак на шега. Само за приятели, с които сме ходили заедно тук и там, само за този ресторант, и за онзи, за Клуба… не, не този клуб, а другия... Нямах амбиции да бъда изчерпателна, пишех само за места, в които съм била и за случките в тях. А после нещата излязоха от контрол и обемът ставаше все по-голям и по-голям. Кръчмите не свършваха, спомените също. Приятели и познати ме насърчаваха да ги събера в книга. В началото аз се подсмивах и си казвах „кой го интересува това“. Но после разбрах колко ни е нужно да се върнем назад не с омраза и гняв, а и с усмивка.
И ето книгата е вече факт – „По дирите на изчезналите софийски кръчми“, изд. „Кибеа“. Предлагам ви откъс от главата „По булевард „Цар Освободител“.
Не може да си бил в някоя от кръчмите на Царя и да не се разходиш под кестените. Няколкото реда дървета образуваха свод – лете защита от слънцето, есен защита от дъжда, а зиме клоните им, натрупани със сняг, образуваха странна плетеница. Но най-красиви бяха през пролетта – буйната зеленина и цъфналите цветове, бели и розови, изпълваха булеварда със свежест. Трамваят, потракваше и проскърцваше на завоя, а пътниците в него се наслаждаваха на красотата на улицата и любопитно поглеждаха към витрини на ресторантите и кафенетата. Имаше нещо едновременно елегантно и по домашному уютно в „булеварда с лиричния ритъм“. Той заслужаваше да бъде обичан.
(Бул. Руски, 60-те, с поглед към Орлов мост)
На ъгъла на площад „Народно събрание“ до къщата на Яблански имаше сладкарница. Първото име, с което я знаех, бе „виенската“. В действителност казвала се е „Савоя“, но така я наричаха приятелките на мама. Как се я преименували в края на 50-те не зная – помня, че по някое време беше и „Берлин“, и „Пролет“... В ония години там се събираха студенти от Художествената академия и когато мама нямаше на кого да ме остави, ме вземаше със себе си. Нямах нищо против да седя с тях, батковците бяха любезни и даже се стремяха „да не говорят глупости пред детето“. За да бъда търпелива и послушна, ми вземаха мелба с чадърче или даже торта, ала аз предпочитах сладоледите с украса. Ядях бавно, краката ми висяха от стола, ала се чувствах голяма.
(Сладкарницата на площад Народно събрание)
Но въпреки това някои от историите, които се коментираха на масата и над които се смееха, съм запомнила. Ето една от тях. Колега на мама имал навика да ходи с мека шапка и това навело момчетата на идеята да му скроят номер. Всеки ден, след като той оставел шапката си на закачалката, някой слагал между филца и вътрешната лента едно много тънко парченце хартия (за незнаещите – мъжките бомбета от вътрешната страна имат една кожена лента, обикаляща главата, която не позволява потта да избива върху плата и да прави солени петна). След време, когато видели как колегата им все по-трудно намества шапката си, започнали да си говорят за някаква нова болест, от която главата ти започва да расте – в началото незабелязано, но по-късно все по-бързо. Нямало спасение. Нещастникът явно се притеснил, но гамените не спрели издевателството и продължавали с листчетата. Докато един ден някой подхвърлил „абе, много ти е пораснала главата“ и той прежълтял: „да бе нещо усетих, че шапката ме стяга“. Тук вече не се сдържали, разсмели се и му обяснили истината. Доста „ваш`та ….“ се носело из ателиетата.
В „Берлин“ сядаха и професорите от Академията – Евтим Томов, Симеон Халачев, Мара Цончева. Имаха си запазени маси и предпочитани келнери. Това присъствие в началото притесняваше студентите, защото бяха избягали от часове – не че някой повдигаше въпрос, все пак и професорите имаха лекции и упражнения с тях, а понякога даже там заверяваха семестъра.
По някое време пак прекръстиха сладкарницата – стана ресторант с дансинг и оркестър и художниците се преселиха в „Бамбука“, а после в „Славянка“. Но и с това име не просъществува прекалено дълго. През 70-те до паметника на Левски построиха кино „Сердика“, на първия етаж направиха панорамна сладкарница и „Берлин“ се премести. Но софиянци не обичат промените и още дълго си наричаха ресторанта на „Царя“ по старому. Така столицата се обзаведе със „стария“ и с „новия“ Берлин. За да няма празно, по-късно имахме и стара, и нова „Пролет“ – и двете на „Царя“, но новата бе след Турското посолство.
В един момент в помещението се настани „Варна“. И за да няма никакво съмнение, че ресторантът е кръстен на „морската ни столица“, в центъра му тропнаха макет на кораб, а по стените окичиха няколко стилизирани руля. Това беше залезът на емблематичното заведение и въпреки че периодично там свиреха и добри музиканти, упадъкът му бе неминуем. Беше невъзможно да срещнеш старите клиенти – Иван Пейчев, Радой Ралин, Еди Казасян, Леа Иванова, Иван Кожухаров, Владимир Башев, Николай Генчев, Панчо Панчев. Седели са там, пиели са, приказвали са, правили са планове за бъдещето… А после са напуснали масите си – отстъпили са ги на следващите поколения.
Сега на място на „Стария Берлин“ е банка, на мястото на „Бамбука" май също, „Славянка" е толкова безлична, че не мога даже да запомня покрай какво минавам. Скука!!! А другаде по света такива кафенета ги съхраняват, реставрират, рекламират – „тук седя...". Абе кой ти помни!!!
(„Ялта“)
Затова пък „Ялта“ в началото на 70-те беше нещо като филиал на Софийския университет. От площад „Народно събрание“ я делеше само къщата на Яблански, по онова време Китайско посолство, отпред се ширеше кръстовището и под него нямаше подлез. Всичко ни беше пред очите. Това беше кафенето, където бягахме от лекции, проверявахме и разменяхме пищови, там чакахме да ни дойде реда за изпита. Въобще студентски емоции.
Със следването и то не само моето е свързан и „Грозд“. Носеха се легенди как професори водели свои студенти там, как разговаряли на всякакви теми, как спорели и как накрая професорите плащали сметката. Това последното правеше голямо впечатление. Но през 70-те вече не беше така. Или поне не в моя факултет – в „Историческия“ проф. Кольо Генчев го е правил, но той беше личност, която се различаваше от другите. През деня сядаха студенти, имащи „прозорец“ в програмата или доброволно пропуснали лекция, а вечер идваха сериозните пиячи. Особено се ценеше бялото димятово вино, не зная откъде им го носеха, но наистина беше по-пивко и ароматно.
(Сладкарница „Пролет“, 70-те)
И с „Грозд“ бъркотията е голяма – и там иде ми, доде ми. Първоначално ресторантът бе в помещението на ъгъла на „Кракра“, а малкият салон от дясно, с вътрешното балконче, любим на асистентите от университета и на всички студенти, беше „Ловна среща". После превърнаха „Грозд“ във виенска сладкарница и я нарекоха „Пролет“, а „Ловна среща“ стана „Грозд“. С промяната на интериора се загуби и чисто кръчмарското настроение. Сега на негово място отново е ресторант и то със същото име.
Не такава е съдбата на друг „култов“ ресторант, само на няколко крачки в посока Орлов мост на ъгъла на улица „Сан Стефано“ – „Дълбок зимник“. Някога, в началото на предишния век, това е било семейна бирария, наричана още „Прошековата градина“. В началото на миналия век от фабриката на братя Прошек до заведението бил прокаран „пивопровод“, за да може да се сервира и така нареченото „живо пиво“. Софиянци са сядали след неделната разходка по „Царя“ с цялото семейство, заедно с децата.
(Прошекова градина „Дълбок зимник“)
„Дълбок зимник“, който аз зная, си беше най-обикновен ресторант, където си поръчвахме класическата „тройка кебапчета с гарнитура лютеница и пържени картофи“ и пиехме бира, каквато са докарали. Зачестих да ходя там след като започнах работа в телевизията. В началото ме заведоха малко като тест – как ще се представя. Явно минах изпита, защото продължиха да ме канят, а впоследствие просто тръгвахме заедно, без покани. Харесваше ми „демократичността“ – на една маса можеше да видиш асистент режисьор и известен журналист, корифей в професията и абсолютно начинаещ, главен редактор и репортер, без някой да се прави на „по-велик“ от останалите. Единственото, което не се котираше, беше глупостта. Ето какво веднъж разказа водещ журналист: поръчва той на млада колежка да направи справка за Дора Габе в Енциклопедичния речник. След доста време момичето идва и казва: „Там няма Дора Габе“. „Има, провери пак“, но след малко тя пристига с речника и му го тръсва на бюрото – „Няма. Виж сам!“. И тогава на него му просветва: „Ти на коя буква търсиш, бе мойто момиче?“ – „Е как на коя – на Д!“. Така че като ви кажат, че днешните журналисти са по-прости от предишните, да знаете, че глупостта не е от вчера – имаше и тогава.
За WebStage: Павлина Делчева-Вежинова
Снимки: Павлина Делчева-Вежинова
