Фазил Искандер е роден в Сухуми, Абхазия през 1929 г. в семейството на бивш собственик на тухларен завод от ирански произход. През 1938 г. баща му е депортиран в СССР и повече не се завръща. Бъдещият поет и писател е отгледан в село Чегем от роднините на майка си, абхазка. Първата му книга със стихове „Планински пътеки” е издадена през 1957 г. В края на 50-те започва да пише стихове за списание „Юность”. Пише проза от 1962 г., а известността му идва през 1966 г. с повестта „Съзвездие Козлотур”. Разказите на Искандер са преведени на всички европейски езици, а по мотиви от произведенията му са снимани много филми. Едно от най-популярните му произведения е „Сандро от Чегем”, в което се разказва за младежките години на диктатора Сталин, който ограбва параход и избива всички свидетели. По книгата е заснет филма „Пирът на Балтазар или Нощ със Сталин”, като Искандер е автор на сценария.
(1929 ~ 2016)
Парадокса на възпитанието се състои в това, че тези които най-добре се поддават на възпитание са тези, които не се нуждаят от него.
Мъдростта е ум, основан на съвестта.
Простотата е безусловно следствие от осъзнаване на вътрешната пълноценност.
Скромността трябва да бъде скромна. Скромността, която бие на очи, е стаена наглост.
Ако всеки прави добро в предела на своите възможности, възможностите ще станат безпределни.
Човек се уморява от боя и си дава вид, че е помъдрял.
Самоубийство – следствие от усещане за личностен крах.
Висше очарование на жената е нейната срамежливост. Именно това искат да отнемат от нея феминистките.
Ако не можете да срежете веригата - плюйте на нея, докато напълно ръждяса.
Чувството за хумор – това е разбирането за живота, което се проявява у човек дошъл до ръба на бездънната пропаст, огледал се в нея и тихичко върнал се обратно.
Глупостта е осмивана не за това, че да унищожи глупостта – тя е неунищожима. Това се прави, за да се поддържа духът разумен.
Завистта е черната превръзка на очите на ума.
Човек, който е имал всичко, а после всичко е загубил, още 40 години чувства себе си така, сякаш има всичко. Човек, който е бил беден, а после е забогатял, още 40 години се чувства така, сякаш е последен бедняк.
Хората се стремят един към друг видимо заради душевната близост, където няма граници в нации, професии и дори в нивото на благосъстояние. А когато у хората няма душевно общуване, те се обединяват по национално-видови признаци, на стада. И стават опасни – като стадо.
На човека е дадено да се превърне в палач, както и да не се превърне в такъв. В крайна сметка, той прави своя избор.
Когато стремително се приближавате към своята смърт, мисълта за това, че цял живот сте се трудили е успокояваща.
Човек има още една възможност да бъде щастлив – това е умението да се радва на чуждото щастие. Но възрастните рядко съхраняват това умение.
Снимки: raamat.ru, rezvantsev.narod.ru, MosDay.ru