Майка ми беше поет по душа ~ Иван ВАЗОВ в спомен за майка си

(Иван Вазов, 1914)

Някои спомени за майка ми

Едвам я помня каква беше, когато бях още пет-шест годишно дете. Смътно само си представям млада, двайсетгодишна жена, винаги облечена в басмяни рокли с ярки цветове, спретната, с приятно лице, макар и некрасиво, с жив поглед и пъргави движения. В неделя и в празници си туряше на главата модния тогава фес с отсечен връх, препасан с копринено зелено чевре (мода, възприета от гръцките кокони в Пловдив); обличаше тъмноморав сукнен кожух с предница, обточена с лисичи кожи, с плитки лустрени обуща; на шията с две върви жълтици, под които висеше голям пендар. Приказлива, със звучен приятен глас. Нейното появяване или присъствие в къщата пръскаше атмосфера от радост и оживление. Някакви лучи идеха от благият й поглед. И аз я обичах и вярвах, че никоя майка не е така хубава и добра, както моята.

Като всички сопотненки от по-заможните, от еснафските семейства, тя беше примерна домакиня: работлива, пестовна, пъргава, къщовница и вечно занята с Домашните грижи. Когато наближаваше голям празник, тя сменяше басмяната яркоцветна рокля със сукман (аз мразех да я гледам в сукман) и захващаше заедно със слугинята да чисти къщата. Требеше, раздигаше постелки и миндери, набиваше с бяла или синя глина стените към двора. Понеже децата идеха едно подир друго (аз бях първенецът) и грижите й се увеличаваха, заедно тях и енергията и. Шиеше дрехите им от нов плат или прекроени – от стари дрехи – нейни и на баща ми, – кърпеше ни, всяка събота в скромното хамамче сваряваше вода и ни миеше главите. Когато захванахме да ходим на училище, тя ни ушиваше торбички, за да носим в тях обедът си, обикновено хляб, маслини и или пък сирене и лук, и сол, и мерудия. Това ставаше зимно време, за да не слазяме от училището, построено на висок хълм край града, до което се отивате по безконечни каменни стъпала, часто поледенели. Ако някой от нас не идеше на училище или се върнеше преди време очакваха го викове и укори жестоки, като че е извършил престъпление! Един път чух майка си, че казваще на някоя жена: „Добре, че е дал бог училище, та барем колко-годе да си видя работата, а то, като са тук децата такъв врангълък дигат...“

А ние, когато нямаше училище, ставахме нетърпими с борбите си, с боевете си, с виковете си, с обръщането къщата наопаки. Тогава майка ми нямаше мир. Тя нямаше мир и при готвенето ястия на огъня. Пак борба, тичания, безпорядък. Напразни бяха нейните молби и заповеди да стоим мирни. Най-после тя прибягна до едно героично средство, за да ни умири: поръча на циганите да й направят една голяма маша (дилаф). И с това оръдие тя блъскаше през ръцете, по гърбовете, дето завърнеше. Тоя възпитателски дилаф ни пропъждаше и ние я оставяхме спокойна.

По-преди казах, че майка ми беше равна по къщовничество с всички сопотненки: тя се отличаваше от тях – и смея да кажа – от всичките по ранното си умствено развитие и по любовта си към книгите. Дори до женитбата си тя е била безграмотна – в Сопот нямало още девическо училище. Първоначално познания от азбуката и по четене й дал по-старият й брат Георги, който скоро обаче заминал на търговия във Влашко. Майка ми обаче продължавала, и страстно, самообразованието си чрез четене разните книги, които попадали в ръцете й, и като мома, и като женена. Помня, че тя минуваше за най-учената. В празници събереше в дългата соба в бащината си къща, съседна с бащината ми, около десетина повече млади като нея жени, сродници и приятелки и им четеше бавно със звучния си глас при общо напрегнато внимание „Памела оженепа“, „Синтипа филсофа“ или „Александрията“(тогава всички пролива-сълзи над смъртта на Александра Македонски и над скръбта на коня му Буцефала), или пък „Хитростите я височайшаго Бертолда“ (и тогава всички примираха от смях). По-после тя се беше залюбила в „Телемаха“ (първия, Пиперовия превод). Седяща до прозореца в нашата къща, тя по цели часове се углъбяваше в тоя прочет. Тя го четеше с глас и на мене, като ми обясняваше непонятните думи. Нейната наивна, доверчива душа взимаше за истински факти и съществованието на Калипсо и нимфите й в пещерата, и богинята Минерва, и другите митологически лица във Фенелоновата книга. Аз споделях тая вяра дори до петнайсетата си година и горчиво беше разочарованието ми, когато узнах, че всички тия поетични образи са измислица... Но книгите не падаха от ръцете й, въпреки нарасналите й домашни грижи. Тя сега ми четеше Славейковата „Смесна китка“, бе научила наизуст негови стихотворения, също и „Песните на Осияна“, печатани в същата книга. Чини ми се, че от майка си възприех и аз страстната любов към книгата и изпитах първата непонятна прелест на поезията...

Ако майка ми беше вече доста начетена и с доста развит литературен вкус, тя остаяше много назад в писането, на което сама се бе научила, и се бунтуваше против всяко правописание в писмата си и началните букви в началото на фразата или на собствените имена ги пишеше с малки букви. В това простително невежество си остана и докрай. Но пак далеко надминуваше баща ми, самоук също, който и докрай продължаваше да пише търговските си писма с черковни букви и без никаква следа от какво-годе правописание.

Обичаше със страстна любов и природата майка ми. Най-щастлива се усещаше, когато излазяхме семейно на разходка в хубавите околности на Сопот, в полите на Стара планина, при сопотския манастир „Св.Спас“ или в „Сарая“ на зелените ливади, под ореховите широки сенки. Очите й бягаха по върховете на планината и дълго се спираха очаровани в околните красоти. Тая нейна любов към картините на природата се засили после и тя казваше на жените и на мъжете, които ни бяха другари, сочейки към красотите: „Гледайте, гледайте.“ Майка ми беше поет по душа при лицезрението на природата, такава си остана и докрай. Тя часто разказваше, че България е най-хубавата земя на земята (а тя не беше виждала никоя друга земя), и затова казваше тя, всичките царета искат да я превземат! И аз й вярвах тогава.

Майка ми не обичаше само да чете песни, тя и пееше. Имаше прекрасен сопран, беше отлична песнопойка; за такава минуваше и при другите жени. При весели събрания от съседи и роднини тя непременно беше канена да пее и тя пееше с охота и с въодушевление. Малко бяха тогава песните: „Престанете, невинни окол мене птичета“ (Зафиров); „Я гледайте, братя мили, що се вее там на брега“ (Друмев); „Българио, мила майко, ще ли още ти да спиш?“, или пък любовните от Петка Славейков: особено тях баща ми с наслаждение слушаше. Доста грубичката еротика в тия песни се слушаше и гълташе без скандализиране, тя не засягаше сърцата, а само мелодиите пленяваха.

Отношенията между майка ми и баща ми бяха винаги сериозни. Никакъв, даже най-малък израз на нежно чувство пред децата. В къщи никога не се чуваше реч за любов. Произнасянето на тая дума се считаше неприличие и само развратен човек можеше да си позволи да я изрече. Един непонятен свян владееше всинца ни. Тоя свян се присади в душата ми за дълги години по-после. Той се отрази и на лириката ми, когато захванах да я пиша. Когато исках да пиша за любов, винаги усещах стеснение при мисълта, че като се напечатат песните ми, майка ми ще ги чете (от баща си се не боях, защото той не четеше такива непотребни работи). И аз само прикрито пишех за любовните си чувства. В 1880 г., бидейки председател на окръжния съд в Берковина, аз обаче пратих на Хр, Данов за напечатване лиричната ми сбирка „Майска китка“. В нея имаше няколко еротични стихотворения, между тях и едно посветено на някоя си Рафие, мома туркиня от шантан в Русе, дето служех, преди да дойда в Берковица. След няколко време получих от майка си едно писмо. Тя чела „Майска китка“ и ми казваше: „Как не беше те срам да пишеш за тия проклети читакини!“ Аз разбрах, че тя се беше помирила с другите еретически песни, но за тая, за туркинята, само се възмущаваше. Нали турците преди две години бяха изгорили къщата ни и убили баща ми в Балкана?

В турско време аз се затварях от баща си в една стаичка и пишех стихове. Пишех повечето ноще. Работех някаква драма в стихове: „Светослав Тихо“. Майка ми при отсъствието ми влазяше в скривалището ми и четеше каквото съм писал. Беше й се харесало. След вечеря отивах пак, скришно, да работя в стаичката, но часто свещта догаряше и аз остаях в тъмнината. Затова майка ми преглеждаше отрано имам ли свещ и ако нямал, поставяше ми едно фенерче на масичката.

Аз страдам от неизлечим мързел за писане писма. Майка ми, напротив, водеше вечно кореспонденция с пръснатите си по разни страни синове и дъщери (Сопот, Петроград,Бухара, Алжир, Одеса, Пловдив, София). Тя считаше за приятен дълг, пишейки на някой син или дъщеря, да предаде в писмото си какво й пишат другите. Така чрез нея бяхме винаги осведомени един за друг. Тя беше един вид Аgence Наvas на нашето пръснато семейство. Истина е, че почти всички ние бяхме неизправни и на пет нейни писма отвръщахме с едно. Но тя беше неуморима. Кореспонденцията й доставяше вътрешно удоволствие или разтуха сред многобройните домашни грижи. И винаги в писмата й, напоени с тъга, не липсваха съвети, ободрения и практически смисъл, едно преобладающе нейно свойство. Тя даже понякога строго съдеше. Методична и точна по навик, тя в едно тефтерче като в изходящ журнал бележеше датите и съдържанието вкратце на писмата си, а получените писма съхраняваше грижливо. Тая добродетел на редовност никой от нас не можа да усвои. Тая нейна кореспонденция престана само когато всички ние се прибирахме около нея в София.

В София, може да се каже, че животът й беше най-пълен, ако не най-щастлив. Тя се радваше, че е обиколена от челядта си, тя се гордееше, че ние изобщо се радваме на добро обществено положение и на почит от хората. Пречеше й само честото боледуване. През такива тъжни часове, не можейки лично да следи домашните интереси и задължена да пази стаята или да почива тя намираше единствено развлечение и четене книги и най-много четеше моите. И само тях – о, свещен майчин егоизъм – намираше хубави. „Под игото“ беше прочела много пъти и намираше особена наслада да отгатва кои действителни лица от Сопот се криела под измислените имена. Четеше усърдно и стихотворенията ми в „Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“ и „Избавление“, оставили в душата й най-дълбоки впечатления. Много тя знаеше цели наизуст, а па някои беше намерила и глас и ги пееше, когато беше самичка. Бледото й лице се осветляваше от лучите на щастие, когато гости й говореха похвални думи за мене. По желанието на княгиня Мария Луиза тя й се представи в двореца. Каза ми, че поискала да целуне ръка на княгинята, но тя не дала и целунала ръката на майка ми... Празнуването на моя 25-годишен юбилей беше най-светлия ден в живота й.

На 1897 година станах министър в Стоиловия кабинет. Майка ми се радваше естествено. Но положението й стана малко мъчно. Постоянно просители и просителки идеха да я молят за ходатайство пред мене. Милостива, както беше, тя обещаваше, тя ме молеше. Разумява се, аз не можех да удовлетворя всичките й ходатайства. Тя страдаше от това и се чудеше как да отпрати хората с празни ръце.

Дълбоко религиозна и благочестива, тя не пропущаше случай, когато бе здрава, да ходи на църква. Когато не можеше, тя четеше евангелието, светчето (пред лягане) и томът с проповеди от Софрония(?). Или, седнала на ниския си миндер, до прозореца, с папка на коляното, тя пишеше своя дневник, собствено страданията си след разорението на Сопот през Руско-турската война. Тя казваше: „Когато свърша това, четете да видите какво теглила майка ви...“ От устните й разкази аз знаех това, но ни тогава, ни по-после нямах кураж да почета дневника й. Това сторих едвам тая година през март месец. (Чете ми го и д-р Иван Шишманов в свой препис, дешифрирал с доста мъка нечетливите й слова и лишени от пунктуация фрази.)

Балканската война я завари много зле болна. Тя вече боледуваше от две-три години, кога по-тежко, кога по-леко. Но многото грижи през живота й и осем-десетгодишната й възраст сломиха най-после нейния издръжлив организъм. (Тя бе преживяла баща, майка, братя и сестра – целия си род.) Когато двамата ми братя – офицерите Владимир и Борис – дойдоха да се простят с нея, отивайки на бойните полета, тя със сълзи на очите ги благослови и им каза: „Ех, отечество е това. Идете!..“ После залепи очите си на прозореца и жадно ги изпраща с поглед, додето се изгубиха на улицата. Това последньо сътресение може би ускори кончината й. Един час преди да умре, аз бях при леглото и. Тя беше страшно изтощена, но в пълно съзнание. Направи усилие да говори и със задавен, глух глас ми каза: „Досега сте живели в братска любов, живейте тъй и занапред, синко!“ Това бяха последните й думи, които чух...

След половина час падах плачущ на колене пред нея и целувах студената й ръка...

Това беше на 6 ноември 1912 година.

Снимки: glasove.com, kova4ev2012.blogspot.com