Прочутите братя Гонкур – Жул и Едмонд, са неразделни както в живота, така и в творчеството си. Със своите произведения и дневници, те рисуват живописна картина на литературното общество във Франция през ХІХ век. На тяхно име е кръстена една от най-престижните френски литературни награди „Prix Goncourt”. Смъртта на Жул през юни 1870 г. слага край на тази необикновена и благотворна братска задруга, а ние споделяме част от размишленията му, наситени с хумор, сарказъм и неудобни истини.
Edmond (left) with his brother Jules, 1854
На литературата следва да се гледа като на професия, която не храни, не пои, не топли, не дава покрив и от която не може да се очаква възнаграждение за труда.
Любопитно е, че най-много се купуват книгите, които най-малко се четат. Това са книгите, стоящи на показ в библиотеките на хората, които не четат – книги, така да се каже, с мебелировъчна цел.
Колкото повече минава времето, толкова повече се убеждаваш, че в нашия свят сериозно гледат само на леките неща, а леко – на сериозните.
Настойчиво ме преследва мисълта, че срещу кристално чистия човек, срещу богородния човек, срещу талантливия човек съществува таен сговор на всички сила на природата с цел да го измъчат и измамят.
Англичаните колективно, като народ са мошеници, а индивидуално честни. Французите, обратно: честни като народ и мошеници поотделно.
В провинцията дори дъждът е развлечение.
Маската в края на краищата се сраства с лицето. Лицемерът свършва с това, че става чистосърдечен човек.
Бог е създал съвокуплението, човекът е създал любовта.
От жените трябва да лъха лек аромат на робство.
Три са нещата, които биха разорили всеки, а отсъствието им би позволило дори да се забогатее: жената, детето и поземлената собственост.
Ние се ценим много ниско, когато се гледаме сами себе си, и много високо, когато се сравняваме с другите.
В музиката най-вече обичам жените, които я слушат.
Цивилизацията действа разлагащо на човека; той все повече се привързва към творенията на човешките ръце и плюе на творенето на Бога.
В обществото никога не говорим за музика, защото не я познаваме, и никога не говорим за живопис, защото я познаваме.
Движението на всички живи същества от целия свят се свежда до непрекъсната циркулация на невроза.
Жената, когато е шедьовър, е най-хубавото произведение на изкуството.
Обществото прощава само на тези, които презира и отмъщава на останалите.
Жените не разглеждат, по-точно казано, не виждат ясно мъжете, които обичат.
Изгубената популярност, както и изгубената девственост, не се възстановява.
Истината за живота винаги предизвиква по-голямо възхищение, от фалшивите творения на гения.
Историята би могла да се нарече Летопис на жестокостите на човека спрямо себе си или спрямо други хора.
Картината в музея чува много повече глупости, от когото и да било на този свят.
Когато видите отблизо хората, които ви аплодират, започва да ви се струва, че хората, които ви освиркват, не може да са чак толкова глупави.
Красотата на жената зависи от любовта.
На големите хора е присъщо дребното тщестлавие.
Най-великите поети може би са онези, които си остават неиздадени.
Независим в своето възхищение може да бъде само този, който е независим в своите мисли.
Нищо не съществува независимо, само по себе си. Има слънчеви дни, които ни се струват мрачни, и има мрачно небе, за което си спомняш като за най-ясното на света.
Основният тон на живота е скуката, впечатлението за нещо сиво.
Публиката е калта, която мачкат и от която си правят читатели.
Семейството – от материална гледна точка – е огромна машина за деморализация на човека и превръщането му в животно.
Силата на древните се е крепила на мускулите, силата на съвременния човек – на нервите.
Този свят е смехотворна комедия.
Снимки: © Félix Nadar
