ХАМЛЕТ ♠ Кой би понасял гаврите и бича на времето, неправдата на силния, на гордия презрението…

През 1601 година, Шекспир извежда на вселенската сцена своя Хамлет. Вечно съмняващия се принц датски - образ трагичен и дързък. И точно той ще се превърне във висше предизвикателство за десетки забележителни актьори, които ще се осмелят да зададат на висок глас вечния въпрос: „Да бъдеш или да не бъдеш?”. От класическия Хамлет на сър Лорънс Оливие през 1949 г. удостоен за ролята си с награда „Оскар”, през дивото сърце на Мел Гибсън и екранизацията на Франко Дзефирели, великолепните роли на Инокентий Смоктуновски и Висоцки, зрелищното творение на Кенет Брана и съвременния хамлетовски лик на Бенедикт Къмбърбач, всичките изумителни превъплъщения посрещаме с аплодисменти. Гениалните монолози на Хамлет търсят своите отговори във времето.

ХАМЛЕТ

Да бъдеш или не - туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшиците, стрелите
на бясната съдба, или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край? Умри, заспи -
не повече… И знай, че твоя сън
е краят на сърдечна скръб и хиляди
жестоки удари - дял на плътта!
О, ето край желан! Умри, заспи…
Заспи или пък може би - сънувай?…
Да, и това е пречката; защото
какви ли сънища ще ни споходят
сред тоя смъртен сън, когато ний
отхвърлим всеки земен смут и мъка?
И туй ни спира. Този страх превръща
живота в дълголетна нищета.
Кой би понасял гаврите и бича
на времето, неправдата на силния,
на гордия презрението, мъките
горчиви на отвъргната любов,
потъпкването на законите,
безочието на властта, онуй
презрение, което получава
смиреното достойнство във награда
от недостойнството - кой би търпял
това, щом може да намери мир
с едно замахване? Кой би желал
да носи това бреме и да страда,
да стене в тоз мъчителен живот?
Но ужасът пред нещо след смъртта -
страната неоткрита, от която
не се е връщал никой пътник още -
смущава волята и ето, че
по-скоро сме готови да търпим
сегашните злини, отколкото
към други неизвестни да се хвърлим.
Така съзнанието ни създава
от всички нас страхливци; и така
естественият цвят на смелостта
изтлява в бледността на наште мисли.
Дела на сила и величие
пред този страх изменят своя път
и губят име на дела… Но тихо!
Вълшебната Офелия!… Спомни,
о, нимфо, всички мои грехове
в молитвите си.