„Ако Бог смяташе, че ни трябва броня, щяхме да се раждаме с люспи.“
Пол Хофман е английски писател, известен най-вече с романа си „Петата погибел“. Получава образованието си в Оксфорд, а през 1998 пише сценария за филма „Мъдростта на крокодилите“ с Джуд Лоу. Вторият му роман е черна комедия, озаглавена „Златният век на цензурата“, базиран но опита му с филмовите цензори от „Британският съвет за филмова класификация“.
Когато Бог решил да създаде човешкия род, взел ребро от първото си велико творение, ангела Сатана. И с реброто на Сатаната създал първия човек от земна пръст. Недоволен, че докато спял, Бог взел реброто му, без да го пита, Сатаната се разбунтувал срещу Господа и бил низвергнат от небесата. Но Бог се смилил над човешкия род, защото било грешка да го сътвори от реброто на тъй коварен слуга. И понеже грешката била негова, Бог пратил много пророци да спасят човечеството от собствената му същност, като се надявал така да извади на бял свят всички онези хубави неща, заради които го бил създал. Накрая, в отчаяние, изпратил собствения си син да ги спаси. Тъй милостив е Господ Бог, че размишлявал печално над тази ужасна рана цели хиляда години. През цялото това време той прехвърлял в ума си всичко хубаво, всичко добро за хората. Но винаги чувал и виждал непоносимия сблъсък между Божественото и злата отрова, вградена в човека поради неговата любяща, но ужасяваща грешка.
Сърцето човешко е дребно, но желае големи неща. Само по себе си не би стигнало за вечеря на куче, но и целият свят не може да го засити. Човекът не жали нищо живо; той убива, за да се нахрани, за да се облече, за да се украси; убива, за да нападне и за да се защити; убива за знания и за забавление; убива заради самото убийство. Изтръгва червата от агнето и с тях свири на арфа; взема смъртоносния зъб на вълка и с него вае прекрасните си произведения на изкуството; от слонските бивни прави играчки за децата си.
Тогава си давам сметка що за творение е човекът. Несъвършен в разума, ограничен в способностите, грозен във формата и движенията, свиреп като дявола в действието, плах като крава в страха си. Красота на света? Господар на животните? За мен е просто квинтесенция на праха.
– Бог е съвършен.
– Тогава защо се е издънил така с човечеството?
– Защото той е съвършен и във великодушието. Бог не е някакъв мошеник, който мами в собствената си игра на карти. Той желае да се свърже с нас свободно, по свой избор. Но дори Бог не може да направи кръга квадратен. Бог е самотен – той иска човечеството да приеме волята му по свое желание, а не от страх.
Ето защо е далеч по-добре да нямаш приятели, ако притежаваш достатъчно силен характер, за да минеш без тях. В края на краищата, приятелите винаги ти докарват неприятности по един или друг начин. Но ако трябва да ги имаш, тогава недей да им се месиш и приеми, че всеки има правото да съществува според характера си, какъвто и да е той.
Детското сърце може да понесе четирийсет и девет удара, преди да бъде увредено завинаги и стореното вече никога да не може да се поправи.
Не е безразсъдно да предпочетеш унищожаването на света пред една драскотина на пръста си – а колко по-лесна изглежда подобна цена, когато става дума за рана в душата ти.
Ти си това, което вършиш. Няма значение какво мислиш.
Лошото на всички велики планове е, че трябва да бъдат приложени на практика.
Дори за най-умния често се оказва убийствено трудно да се отдръпне от нещо, което цял живот е било под носа му.
Съжалението към себе си е универсален разтворител на спасението.
Разделящият храната трябва да вземе най-малката порция – прозорливо разбиране на човешката природа, което би преобразило световната история, ако можеше да се приложи към редица по-важни дела.
Знае се, че сърцето е обгърнато в тръба и че силните напрежения го карат да пропада надолу по тази тръба, обикновено наричана чепина или спиракулум, която завършва в коремната кухина. В долната част на чепината или спиракулума има хрущялест клапан, наречен спрингум. Някога, когато върху човека се стоварвало горчиво разочарование и той нямал сили да го понесе, спрингумът се разкъсвал, сърцето пропадало през него и спирало незабавно, давайки на страдалеца милостив и бърз край. Днес в света има толкова много болка, че едва ли някой би могъл да я понесе и да оцелее. Затова грижовната природа накарала спрингума да се слее със спиракулума, за да не може да се отваря, и сега дори най-ужасното страдание трябва просто да се изтърпи.
Общоизвестно е, че истинските събития преминават в историята и биват преобразени според предразсъдъците на онзи, който ги записва. После историята бавно се превръща в легенда, където всички факти са замъглени въпреки интереса на разказвачите, които вече са мнозина, различни и често си противоречат. Накрая, може би след хилядолетия, всички намерения, добри или зли, всички лъжи и всички истини се сливат в универсален мит, където всичко може да е вярно или невярно. Вече няма значение. Но истината е, че много неща се отклоняват от факта почти веднага, след като са се случили, и още преди залез-слънце започват да се преобразяват в необятната мъгла на митовете.
Една голяма лъжа хваща вяра по-лесно от малката, а простото се приема по-лесно от твърде сложното.
Ако Бог смяташе, че ни трябва броня, щяхме да се раждаме с люспи.
Виновното изражение е доказателство за грях, а невинното – за отвратителна и греховна гордост.
Женските сълзи са отрова за мъжката душа. Една разплакана кучка може да превърне здравия разум в жалка пихтия.
Бог ни е дал основание да се мъчим да извлечем най-доброто от нашата природа. Жената ни е дарена изпървом, за да бъде приятел, ала не се оказала другар, какъвто ни трябва. Не – дори и от самото начало. Нима един приятел и другар би изкушил мъжа към собственото му унищожение, нима би послушал Сатаната да опита единственото – единственото, за Бога, онова едно-единствено нещо, забранено на мъжа и жената? Такава щедрост и толкова дребен товар в замяна на радостта и блаженството. Всичко било загубено, защото жените вечно са недоволни, вечно надуват главата на мъжа и искат всичко, което не могат да имат.
Приятелството, породено от разума, вижда как същият този разум изгаря в пожар, запален от женските желания. Желанието кара приятелството да полудее. Мъжете и жените трябва да живеят като съпруг и съпруга в хармония и дружба, ала отново и отново виждаме мъже, подтиквани винаги от жените, да обичат съпругите си невъздържано и прекомерно. Правилната любов взема разума за водач и не позволява да бъде пометена от буйството на желанието. И тъй разумните и здравомислещите биват покварени от жени, които искат – най-великият от всички пороци – да бъдат обичани, като че са прелюбодейки. Всички мъже прелюбодействат със собствените си съпруги и не могат да не го правят, защото жените не желаят да бъдат обичани разумно и пропорционално. За жените любовта е цялото им съществуване и поради самото си естество те не могат да приемат нищо умерено или разумно. Историята е доказала, че когато мъжете остават сами, душата им се бори да се освободи от всяко желание, тъй като се издига към божественото. Никоя жена не ще позволи на мъжа това бягство. Именно тя, а не Бог, трябва да бъде център на всичко.
Има много видове вярност. Например верността на свинаря към прасето.
Самата човешка природа ни кара да работим за собствените си интереси, независимо колко сме задължени към другите.
Човешкият ум не е добре устроен за мислене. Също като ампутацията, то трябва да се извършва само от превъзходно обучени майстори, и то много рядко.
Опиташ ли се да бъдеш нещо, което никога не можеш да бъдеш, те чакат повече болки и страдания от което и да било създание, съществувало някога.
Снимки: martinus.sk, redopera.co.uk
