Карл Сандбърг е американски поет, есеист, историк и журналист. Лауреат на наградата „Пулицър“ през 1940 и 1951 за събраните си стихотворения и за шесттомната биография на Абрахам Линкълн. Смятан е за един от най-важните творци на „Чикагския Ренесанс“ от началото на 20 век.
Не разбирам защо човек би искал да убие друг човек. Ако просто поизчака, другият и без това сам ще си умре.
Някой ден ще обявят война и никой няма да отиде.
Бебето е божията повеля, че животът трябва да продължи!
Миналото е кофа, пълна с пепел.
Нищо не се случва, освен ако преди това не е било мечта.
Няма силно кафе, има слаби хора.
Да умееш да губиш означава да се научиш как да печелиш.
Бъди нащрек със гордите слова. Когато пуснеш гордите слова, е трудно да ги върнеш. Високи са ботушите им, тежки са ботушите им; гордо отминават те, не чуват твоя зов.
Палачът в своя дом
Какво мисли палачът, когато
се прибира след работа в къщи?
Когато с жена си, с децата
край масата сяда, пие чаша кафе,
яде своя омлет? Ще го питат ли те
как е минал денят и дали
е работил добре? Може би
тази тема отбягват, говорят
за бейзбол, за времето, за политика,
за романа в картини от вестника
и за новия филм? Те ръцете му гледат ли,
когато кафето си взема или реже омлета?
Ако малките кажат му: „Татко,
да играем на конче, ето въжето.“ -
отговаря ли той на шега:
„Май за днес на въже се наситих.“
Или светва лицето му, сякаш
озарено от радост, и казва:
„В хубав свят, в чуден свят ний живеем.“
Ако белият лик на луната
в тиха стая надникне, ако лунни лъчи
се вплетат във косите на спящо дете -
палачът, какво прави палачът тогава?
Може би му е лесно. Може би
за палачите всичко е лесно.
Молитвите на стоманата
На наковалня сложи ме, о боже.
Удряй, лост изкови от мене.
Дай ми да срутвам стари стени,
да разбивам стари основи.
На наковалня сложи ме, о боже.
Удряй, стълб изкови от мене.
Забий ме в подпорите на небостъргача.
С нажежени нитове ме скрепи със устоите.
Нека вдигам небостъргача в сини нощи към бели звезди.
ДО ПРОЗОРЕЦА
Пратете ми глад,
о богове, които седите и със света
се разпореждате.
Пратете ми глад, болка и нужда,
изгонете ме със срам и позор
от ваште чертози от злато и слава,
пратете ми най-страшния, мъчителен глад!
Но ми оставете малко любов,
eдин глaс да ми говори в края на деня,
eдна ръка да ме докосва в тъмната стая
да спре дългата самота.
Когато здрачът скрива деня
и залезa засенчва,
eдна малка, западна скитница-звезда
пронизва променливия силует на мрака.
Ще отида до прозореца,
ще се взирам там в сенките на здрача
и ще чакам да усетя как идва
малко любов.
Залези
Има залези, дето прошепват „довиждане“.
Кратък сумрак е то и път за звездите.
Те обхождат степта и морето, снишени и равни,
и лек е сънят.
Има залези, дето танцуват за сбогом.
Нависоко развяват те своите шарфове -
до дъгата и после отвъд.
Във косите си с панделки, с ленти на хълбока,
те танцуват за сбогом. И в люлка от сънища
ни подхвърлят съня.
Ръждясала пушка ще виси на стената…
Ръждясала пушка ще виси на стената, любима.
Каналите й ще бъдат накъдрени от ръждата.
Един паяк ще свие гнездо от сребро в нейния най-тъмен
и най-топъл ъгъл.
Спусъкът, мерникът също ще бъдат ръждясали.
Никой не ще лъсне пушката и тя ще виси на стената.
Показалци и палци ще я сочат разсеяно и небрежно.
Ще говорят за нея като за нещо, което не щат да си спомнят.
И ще кажат на паяка: „Продължавай. Твоето дело е хубаво.“
Троици
Когато бях дете, чух три червени думи -
по улиците падали французите за тях:
Братство, Равенство и Свобода. Попитах
защо за думи хората загиват.
Пораснах. Мъже брадати с люляк на реверите
ме учеха, че няма по-възвишени от тези златни думи:
Небе, Семейство, Майка. Други пък, по-стари,
припяваха протяжно с глас, дълбоко от гърдите им извиращ,
три други думи: Бог, Безсмъртие и Дълг.
Всевечните часовници тиктакаха от алфа до омега,
вещаеха и гибел, и проклятие, а времето словата си менеше.
Проблясваха комети в небесата. А от великата Русия долетяха
три непреклонни думи, за които падаха
работниците с пушки във ръце: Хляб, Мир, Земя.
Накрая срещнах аз един моряк от Щатите
с момиче върху коленете си - за спомен от световните пристанища -
и тъй ми рече той: „Щом искаш ти по цялата земя
да бъдеш у дома си, три неща да казваш научи:
«Обичаш ли ме? - Шунка със яйца! - и - Плаща, моля!»“
ПРЕСТИЛКИ НА МЪЛЧАНИЕТО
Mного неща можех да кажа днес.
Hо държах устата си затворена.
Толкова пъти ме бяха канили
да отида и кажа същите неща
които всички казваха, все тия
да-да, да-да
и аз, и аз.
Престилки на мълчанието ме спираха.
Капак с пружина държеше езика ми.
Плюех пирони в пропаст и слушах.
Зазидах таванските прозорци на Джоунс, Джонсън, Смит,
и на всички oт страниците на телефонния указател.
Поправих един изолатор и го влачех наоколо.
Заключих се вътре без никой да знае.
Само пазачът и пандизчията
знаеха - по улиците, в пощата,
по колите, на гарата
където викачът се провикваше, “Влакът тръгва,
влакът тръгва за … дрън … дрън - ярина …
и всички селища на северозапад … влакът тръгва.”
И тогава, аз помъкнах собствения си пандиз
и се заех със собствените си мисли.
Разбираш ли? Сигурно заради престилките на мълчанието.
Снимки: nclhof.org, nps.gov, en.wikipedia.org