Сервантес се привързва към Дон Кихот, изучава го, влюбва се в него и ни кара и ние да го обикнем ~ Константин ВЕЛИЧКОВ

Сервантес и Дон Кихот - история за две рицарски сърца, споделена от големия наш творец, преводач и политик

Константин Величков Петков (1855 ~ 1907)

МИГУЕЛ СЕРВАНТЕС ДЕ СААВЕДРА

Сервантес е прекарал един живот, пълен с приключения. Бедността е била спътница неотделна от мечтанията му за слава и когато е успял да осъществи тия мечтания, не е могъл да се избави от нея. Роден в 1547 в Алкала де Хенерес от благородни, но бедни родители, той е получил бляскаво образование в Мадрид. Бедността го принудила да постъпи като камердинер при кардинал Аквавида и после да стане войник. Като такъв той е участвувал в Лепантското сражение, дето е загубил лявата си ръка. Когато се връщал в Испания, корабът, в който се намирал, паднал в ръцете на морски разбойници, които го отвели в плен в Алжир.

Подир пет години, които е прекарал в най-големи страдания, той бил откупен от родителите си, които изчерпали по тоя случай всичките си средства, и от публичната милост, която допълнила откупа. Когато се върнал в отечеството си, той намерил ново не по-малко жестоко робство - нищетата - и изново станал солдатин и бил изпратен в Португалия. Тука той не престанал да учи и да пише и се фамиляризирал с португалската литература.

Подир завръщането си от Португалия, любовта му внушила мисъл да напише един пасторален роман, „Галатея”, но когато се оженил за оная, която любил, той зарязал романа, който останал недовършен. Натоварен с още повече разноски, Сервантес се опитал, за да изкара поминъка си, да пише театрални пиеси.

Види се, че и тук надеждите му останали несбъднати, защото оставил театра и приел една малка служба на бирник в Севиля. Бедите обаче не се свършили за великия мъж. Виждаме го на два пъти преследван и затварян за ничтожни и неосновни причини, принуден да стане жалбописец и после да пише изново театрални пиеси и повести. Така е минал живота на Сервантеса до шейсе и осем годишна възраст, всякога беден, всякога презрян. Славата даже, която спечели със знаменития си роман, не измени положението му. Той живя и умря беден. Самият му гроб биде забравен и загубен. Мадрид се сети да му издигне паметник едва в 1835.

Когато Сервантес издаде първата част на „Дон Кихот” (1605), бяха изминали двайсе години, как не беше печатил нищо. Ако не беше писвал в това време, беше изучавал и наблюдавал. Един щастлив характер го беше предпазил от униние и меланхолия. Той посрещна с усмивка всичките бедствия, които му изпрати съдбата, и ги превъзмогна с всичката висота на спокойната си мисъл. Романът му свидетелствува каква полза е извлякъл от своите изучвания и наблюдения над обществото.

Когато е почнал да пише „Дон Кихот”, Сервантес не е имал пълното съзнание за задачата, която е имал предвид да изпълни. Както обявява сам формално, той си е предлагал за цел да съсипе лошото влияние на рицарските романи. За да постигне тая цел, той прибягва до един способ прост и оригинален. Той представлява в една смешна картина един благороден от Ла Манш, пълен с чест и кастилянски ентусиазъм, комуто четенето на рицарски романи е дотолкова побъркало ума, щото ги гледа като истински истории, пленява се от героите им и се решава да последва примера им.

Дон Кихот напуща къщата си и приятелите си и тръгва по света да търси приключения. Възкачен на един мършав кон, който кръщава със звънливото име Росинант, въоръжен с една стара ризница и вместо шлем берберски лехен, отива да поправя кривдините и несправедливостите, да защитава притеснените и да отмъстява за тях.

За да бъде в пълната смисъл на думата рицар, той присъединява при себе си, в качеството на оръженосец, един добродушен селянин, Санхо Панса, невежа и лековерен до крайност, но пълен със здрав разсъдък и великолепен характер, доволно наивен, за да следва господаря си и да се пленява от него, доволно разбран, за да може чрез контраст да дава повече релеф на лудориите му. Тая двоица излиза от родното село, възседнали единият на един дръглив кон, другият на едно магаре.

Приключенията възникват на всяка стъпка пред тях благодарение на екзалтираното въображение на рицаря: ханищата стават замъци, ветренните воденици - гиганти, осъдените убийци - притеснени пленници. Двамата герои се връщат най-сетне у дома си бити, смазани, осмеяни.

Тази мисъл е послужила на Сервантеса за основна тема при написването на „Дон Кихота”. Той е искал да напише една смешна пародия и тая пародия беше достатъчна, за да достигне гонимата цел. Но геният, особено у поетите, прави често повече от онова, което се предполага. „Дон Кихот” не е загубил и до днес своето значение и няма никога да го загуби не защото е една сатира, а защото е една картина на характери вечно истинни и живи. Героите на Сервантеса не са скици на проходящи смешни типове, но постоянни типове от нравствената природа.

Дон Кихот престава да е, както се изтъкна в началото, една пародия на героите от рицарските романи, а става една действителна и отделна личност. Сервантес се привързва към него, изучава го, влюбва се в него и ни кара и ние да го обикнем.

При лудешкото му увлечение към скитническото рицарство, той му дава една така горда и великодушна натура, едно такъво възвишено чувство за чест, такава любов към всичко, което е благородно и велико, щото споделяме любовта и дори и удивлението, които внушава понякога на ония, които го окръжават.

Еднаква метаморфоза става и със Санхо Панса. Тя е даже по-чувствителна, отколкото се отнася до него. Едва къде половината от първата част от съчинението Санхо Панса произнася една от ония пословици, които стават отсетне отличителна черта на ума му и на духа му, и оттогава той се развива пред нас във всичката му пълнота като характеристичен тип на грубо лековерие и тънка духовитост.

Дон Кихот и Санхо Панса са два типа така верни и трайни, щото новите критици са могли, без много невероятност, да намерят в тях олицетворението на две свойства на человеческия дух: великодушното въображение, от една страна, и, от друга, грубия и себелюбив здрав разсъдък. Авторът, според Бутервека, Сисмонди и др. е искал да представи двете стремления, които носим всички в себе си: духа на поезията и духа на прозата.

„Человеците, които носят една възвишена душа, казва Сисмонди, задават си за цел в живота да защищават слабите, да подкрепяват притеснените, да се борят за правдата и невинността и без да правят сметка за силите си, излагат се за непризнателни люде, пожертвуват се за закони и начала от въображаемото естество.”

Още при самото си появление, „Дон Кихот” е възбудил всеобщо удивление. Подбуден от тях успех, някой си Авелянеда се наел да напише продължение на романа. Възмутеният поет си отмъстил, като издал втората част от великолепния си роман. В тая част достигат до пълното си и всестранно развитие на характерите на Дон Кихота и на Санхо Панса.

Още при живота на автора „Дон Кихот” се е разпродал в 30 хиляди екземпляра. Следущий анекдот доказва доколко романът е станал в скоро време известен във всичките класове на обществото. „Еднъж крал Филип ІІІ съгледал от балкона на двореца си един студент, който чел книгата и се разхождал по брега на Манзанерес: той се спирал на всяка минута, размахвал ръцете си и се задушал от смях. Като го погледал няколко време, кралят казал на придворните си, които стоели при него: „Навярно тоя студент или е луд, или чете „Дон Кихота”!

Сп. „Ученическа беседа”, г. ІІ. 1901, кн. 1., с. 5-7