(1864 ~ 1938)
В училище
Когато дойде време да тръгна на училище, у дома всички си отдъхнаха, представлявайки си, че училището е нещо като калъп, в който детето се слага като втасало тесто, а училището му дава форма и го връща на родителите изпечено.
Училището беше за мен истинска борба за съществование и самосъхранение. Тая борба се прояви най-напред в конфликта между мене и баща ми, който страшно много се гордееше с това, че синът му ходи на училище, докато аз, гледайки на нещата по-реалистично, не намирах, че той има особени основания да се гордее с това. След това тази борба се изрази в конфликта между мен и училищния прислужник, който по молба на баща ми просто ме замъкна в училище, заради което аз го ухапах. Той ми каза, че точно така е трябвало да води на училище и другите членове от нашето семейство. Но главната борба се разви в процеса на самото учение, когато се сблъскаха две сложни и непримирими обстоятелства: отрицателното отношение на някои учители към мен и моето отрицателно отношение към някои предмети.
Това беше всъщност непрекъсната и продължителна борба, в която на едната страна бяха учителите и науката, а на другата – аз. В тая неравна борба аз, разбира се, почти всякога бях тоя, който трябваше да отстъпва, утешавайки се винаги с мъдрата народна поговорка, че по-умният винаги отстъпва. Впрочем трябваше да отстъпвам още и затова, защото в борбата си срещу мен учителите винаги си служеха с едно обикнато от тях, но нечестно средство – било през годината, било на изпита, те изпитват своя противник винаги това, което той не знае. По тоя начин ми отнеха възможността да постигна какъвто и да е успех в борбата си за самосъхранение.
А в нашия род тая борба имаше своите стари традиции, в нея бяха взели участие много мои предци и особено техните потомци. Един мой роднина например, като постъпил в първи прогимназиален клас, четири години не го напуснал, подобно на човек, който не иска да остави имот, придобит от него след дълги и мъчителни съдебни процеси. Точно така гледал и той на мястото си в първи прогимназиален клас – като наследена недвижима собственост, от която никой няма право да го помръдне. Напразно учителите го убеждавали, че един прогимназиален клас не може да се смята за недвижима собственост, напразно го уверявали, че по силата на закона за образованието той все някога ще трябва да напусне тоя клас – моят роднина отстоявал твърдо своето мнение и продължавал да посещава същия клас. Най-сетне учителите вдигнали ръце от него и търпеливо чакали да му дойде време за женитба, та дано тогава напусне училището.
Един друг мой роднина толкова обикнал училището, че дори станал училищен прислужник.
Не нарушавайки тия славни традиции, аз избутах някак си основното училище не толкова поради своето усърдие, колкото благодарение на вниманието на баща ми към учителите. През тези четири години аз усърдно ловях мухи, правех по тетрадките огромни мастилени петна, дялках с ножче чиновете и се връщах всеки ден у дома с нацапани от мастило пръсти, като че ли учех бояджийски занаят, а не основно училище.
В края на четвъртата година мама ми облече нови дрехи, закопча ме внимателно отзад, пъхна ми в джоба чиста и добре сгъната кърпа за нос, среса ме на път по средата и сама ме отведе в училище, където аз издекламирах пред многобройните гости патриотично стихотворение, за което попът ме целуна по челото, окръжният началник ме помилва, а баща ми се просълзи. Цялата тая церемония означаваше, че от тоя момент аз съм прогимназист.
В основното училище
Детето прекрачва прага на основното училище с известно предчувствие, че му предстои да яде бой. Напразни са всички увещания на родителите, че няма да има такова нещо. Това предчувствие е така дълбоко заседнало в душата на детето, че почти се превръща в действителност, а уверенията на родителите си остават само заблуждение. Но учителят от основното училище, при когото аз попаднах, беше добър и благ човек, тъй че пръчката, която висеше под иконата на св. Сава, беше повече педагогическа декорация и само понякога инструмент за възпитание.
Като влязохме в клас, учителят ни нареди по височина и ни настани по чиновете. Най-ниските седнаха на първите, а по-високите на по-задните. По-късно започнаха да ни нареждат по знания – най-добрите ученици седяха на първите чинове, по-слабите – зад тях, а най-лошите – на последния чин, който се наричаше магарешки. По времето, когато аз посещавах основното училище, като възпитателно средство се използуваше и тоя магарешки чин, на който учителите поставяха ония, които наистина не знаеха нищо. Струва ми се, че това беше един много хубав принцип, защото по тоя начин ония, които не знаеха нищо, свикваха с мисълта, че са магарета. Откакто той е премахнат, те все някак си не могат да се помирят с тоя факт и затова в живота обикновено магаретата седят в първите редове.
Така наредени на чиновете по големина, ние приличахме на семки в резен диня – всички еднакви, всички безлични, всички сополиви. И все пак кой би могъл да каже, че тук седят един до друг бъдещ министър и бъдещ разбойник, бъдещ епископ и бъдещ лихвар, бъдещ арестант и бъдещ финансист-милиардер. Какво щастие би било за човечеството, ако можеше още от ранни детски години да се разбере кой какъв ще стане. Ако не друго, то поне, докато сме деца, щяхме на воля и до насита да тупаме бъдещия министър, бъдещия епископ и бъдещия милиардер.
Професията на родителите ни определяше и успеха и поведението ни. Най-добрият ученик например беше синът на колбасаря, а непосредствено след него следваше синът на месаря, след него идваше синът на един бакалин, след това – синът на зарзаватчията (и то след като баща му започна освен зеленчуци да изпраща пилета и пуйки) и чак на най-последния чин седяха синът на гробаря, на един музикант, на файтонджията и въобще синове на родители с непродуктивни професии.
Отначало и моят баща като търговец се числеше към непродуктивните професии и затова и аз бях лош ученик. Но след като два-три пъти (за Коледа, за Великден и за Нова година) занесох на учителя нещо, сгънато в един малък, бял плик, то аз преминах в първата редица и известната приказка получи следния вид:
– Имало едно време две момченца – Симо и Ненад. Симо, син на един файтонджия, бил лош, непослушен, глупав и тъп, а Ненад, син на един търговец, бил…
След свършването на основното училище можехме спокойно да пресметнем колко е похарчил всеки от нас, за да се научи да чете и пише…
Бранислав Нушич
От „Автобиография”
