13 септември 1975 г., събота
Свършва лятото. А ми е жал за него! Хем ми се тръгва на училище, че вкъщи ми е скучно, хем ми е мъчно за лятото. Мисля, че това лято е най-щастливото от всички лета.
Бях на лагер, но той не ми хареса. А като се върнахме, настана истинско щастие. Всяка вечер се връщам от лунапарк и излизаме с майка и татко на разходка или на ресторант. Не знам защо, но тези нощни разходки страшно ме удовлетворяваха.
***
15 септември 1975 г., понеделник
Първият учебен ден. Край! Свърши лятото. Мирише ми на лято, което съвсем е прегоряло. По улиците вече метачките събират шумата на купчини и я палят. И димът – това е вече съвсем мирисът на есента. И все пак мъчно ми е за лятото. Въпреки това, че ми се тръгваше на училище. Сега с Румяна пак излизаме да се разходим донякъде, пак се смеем, пак ни е весело, но нещо ви липсва и аз съм сигурна, че това е лятото, нашето хубаво, добро лято.
Това лято репертоарният план на филмите по кината е много глупаво построен. Цели месеци, когато бяхме свободни, даваха блудкави филми, а сега, когато сме вече ученички, дават прекрасни филми – “Робинзон Крузо”, “Черните ангели”, “Кит и Сие”. Обаче дано ме пуснат на “Робинзон Крузо” или на “Любов във въздуха”. Хич не знам как ще я карам в VІІ клас, като свикнах все по разходки да ходя.
Всяка вечер, преди да заспя, слушам нощната естрада. Има някои песни, в които просто съм влюбена. Трогват ме до сълзи. Много съжалявам, че нямам магнетофон, за да си ги запиша.
Английският език за мен е просто божествен. Дори да не ме приемат в английската, както искам, ще изуча езика, и то основно, в това съм сигурна.
И така, днес е 15 септември. След тържественото откриване на новата учебна година отидохме с няколко момичета край морето. Така ми се прииска да го пипна, че изтичах с обувки през пясъка и спрях на брега. Една вълна ми измокри чорапите и обувките. Тръгнах си мокра. След това отидохме на детския кът и като бебета се люляхме на люлките. Докато се прибера, чорапите ми изсъхнаха. Добре, че вкъщи не ме питаха къде съм била. Иначе щях да си призная, защото не мога да лъжа, и щеше да има...
Преди, когато беше още лято, всяка вечер срещахме с майка и татко един мъж – същински индианец – самото олицетворение на гордостта. Като вървеше, никого не поглеждаше. После една позната ми каза, бе бил истински индианец. Като вървяхме по улицата, все него имитирахме – искахме да вървим като него горди.
* От личния дневник на Петя Дубарова (1975 г.)
Картина: Gustave Courbet, „Autumn Sea”, 1867