„Болезнен и натрапчив, богат и предизвикателен, романът на Уелбек ни удивлява не само с идеите си, но и с портрета на едно общество – на едно човечество, което е загубило всякаква способност за връзка.“ ~ Индипендънт

Романът „Елементарните частици“ на френския писател Мишел Уелбек предизвиква грандиозен скандал. Почти колкото „Цветя на злото“ на Бодлер, само че повече от 140 години по-късно.

Романът е дисекция на западното общество след Втората световна война до наши дни. Ужасно циничен, разочарован от обществото идеалист, брутален и вулгарен в голяма част от времето, но без съмнение адски интелигентен, Уелбек здраво се вкопчва във вкоренените ни представи за човешките взаимоотношения и изкарва на светло всичко грозно, гротесково и противно, което съществува в човешката душа.

Романът се продава в 500 000 тираж само във Франция и е номиниран за наградата „Гонкур“. Книгата е преведена в цял свят и филмирана от германския режисьор Оскар Рьолер през 2006 г.

Без всякакво съмнение жените бяха по-добри от мъжете. Бяха по-ласкави, по-любящи, по-състрадателни и по-нежни; по-малко склонни към насилие, към егоизъм, към самоутвърждаване и към жестокост. Освен това бяха по-благоразумни, по-интелигентни и по-трудолюбиви.

За какво служат мъжете? Възможно е в минали времена, когато мечките са били повече, мъжествеността да е играла особена и незаменима роля; от няколко века насам обаче от мъжете очевидно нямаше никаква полза. Те понякога пропъждаха скуката, играейки тенис, но това все още не беше беда; имаше моменти, когато решаваха, че би било полезно да тласнат историята напред, което правеха преди всичко, като предизвикват революции и войни.

Освен че нанасяха неизмерими страдания, революциите и войните разрушаваха най-доброто, останало от миналото, което принуждаваше човечеството всеки път да започва всичко отначало. Когато не се вписва в нормалния ход на развитието, човешката еволюция придобива хаотичен, неравномерен, лишен от структура и белязан от насилие облик.

За всичко това бяха виновни преди всичко мъжете с тяхното увлечение по риска и хазарта, с нелепото си тщестлавие, безотговорност и склонност към насилие. Един свят, съставен само от жени, би бил във всяко отношение безкрайно по-добър; би се развивал по-бавно, но равномерно, без връщане назад и без гибелни преоценки, към състояние на всеобщо щастие.

Между седем- и дванайсетгодишна възраст детето е чудесно същество, мило, разумно и открито. Животът му е изпълнен с хармония и радост. Самото то прелива от любов и е доволно от любовта, с която го даряват другите. После всичко се разваля. Невъзвратимо се разваля.

Човек трудно може да си представи по-глупаво и агресивно, по-непоносимо и злобно същество от момче в началото на пубертета особено ако е заобиколено от деца на неговата възраст. През пубертета детето се превръща в чудовище и едновременно в глупак, конформизмът му е просто невероятен; то сякаш е продукт на някаква внезапна, вредна /и неочаквана, като се има предвид какво е било преди това/ кристализация на всичко най-лошо у човека.

При това положение как бихме могли да се съмняваме, че сексуалността е съвършено зло? И как хората успяват да живеят под един покрив с дете в пубертета? Според мен те все пак съумяват да го правят само защото техният собствен живот е абсолютно празен.

Във всеки случай всички лъжат, при това докарват лъжата си до гротеска. Развеждат се, но си остават добри приятели. Вземат сина си два пъти месечно за събота и неделя; ами че това е гадост. Пълна, съвършена гадост. В действителност мъжете изобщо не се интересуват от своите деца, изобщо не изпитват любов към тях, а  и въобще мъжете са неспособни да изпитват любов, това чувство им е напълно чуждо.

Мъжът познава единствено желанието, сексуалното желание в чист животински вид и съперничеството между самците; едва след това, много по-късно, в рамките на брачния живот може евентуално да изпита признателност към съпругата си за това, че му е родила деца, че се грижи за домакинството, че е добра готвачка и любовница; тогава просто му е приятно да спи в едно легло с нея.

Твърде възможно е това да не е чувството, на което разчита жената, възможно е да е налице недоразумение, но все пак подобно чувство може да бъде много силно, и макар от време на време да изпитва възбуда /впрочем отслабваща/, когато кръшка, мъжът не може да живее без жена си и ако за нещастие я изгуби, не може да я прежали, пропива се много бързо, нерядко в разстояние само на няколко месеца, на свой ред умира.

Що се отнася до децата, навремето те са наследявали състоянието, обществените правила и семейните традиции. Това естествено се е отнасяло за знатните фамилии, но също така за търговците, селяните, занаятчиите, всъщност за всички социални слоеве.

Днес от всичко това няма и помен: аз живея от заплата, под наем и нямам какво да завещая на сина си. Не мога да го науча на занаят и дори нямам представа какво ще работи един ден; така или иначе, правилата, които аз следвам, за него няма да имат никаква стойност, той ще обитава съвсем друг свят.

Да приемеш идеологията на непрекъснатата промяна, означава да приемеш, че човешкия живот се свежда до рамките на индивидуалното битие, че миналите и бъдещите поколения нямат никакво значение за него.

Именно така живеем ние и за един мъж в наши дни няма никакъв смисъл да създава деца. При жените е различно, защото те продължават да изпитват нуждата от същество, което да обичат, което не се отнася и никога не се е отнасяло за мъжете.

Заблуда би било да се твърди, че мъжете изпитват потребност да глезят деца, да играят с тях, да ги ласкаят. Открай време се твърди обратното, но то, така или иначе, не е вярно. След развода, след разкъсването на семейния кръг връзките с децата губят всякакъв смисъл. Детето е захлопващ се капан, враг, когото си длъжен да издържаш и който един ден ще те надживее.

Обект на сексуалното влечение са преди всичко младите тела. Това не пречи обаче жените, които бяха около шейсет и осма на двайсет години, да се озоват, веднъж чукнали четирийсетака, в ужасно неприятно положение. Повечето разведени, те не можеха вече да разчитат на съпружеската взаимност – сърдечна или отвратителна, - за чието премахване самите те бяха положили толкова усилия. Като част от поколението, което за пръв път толкова решително бе провъзгласило превъзходството на младостта над зрялата възраст, те не би трябвало да се удивляват на презрението от страна на дошлото на смяна поколение. Най-сетне култът към тялото, за чието утвърждаване с такова ожесточение се бяха борили, неизбежно ги караше да изпитват все по-силно отвращение към собствената си повяхваща плът, отвращение, което можеха да прочетат и в очите на околните.

В общи линии мъжете на тяхната възраст бяха в същото положение, но общата участ ни най-малко не пораждаше съпричастност между едните и другите; дори прехвърлили четирийсетте, мъжете продължаваха да се увъртат около младите жени, дори понякога с известен успех, особено за онези от тях, които бяха изиграли добре картите си върху масата на обществото и бяха придобили известни позиции в интелектуално, финансово или медийно отношение; за мнозинството жени обаче годините на зрелост означаваха провал, мастурбация и срам.

В един свят, който се прекланя единствено пред младостта, човешките същества постепенно биват разкъсвани.

Телата са разделени помежду си от пространство. Словото прекосява гъвкаво пространството между телата. Когато не получат отклик, думите увисват във въздуха, започват да гният и да вонят, това е безспорно. Словото е в състояние да разделя дори когато е предназначено да установи връзка.

Сексуалната свобода бива представяна като някаква общностна мечта, докато в действителност тя не е нищо друго освен ново, по-високо стъпало на историческия възход на индивидуализма. Както сочи добрата стара дума „домакинство“, съпружеската двойка и семейството представляват последното оцеляло островче на първобитния комунизъм в океана на либералното общество. Именно сексуалната свобода доведе до разпада на тези преходни общности, които бяха последната преграда между индивида и пазара. Този процес на разпад продължава и в наши дни.

Сред повсеместното естествено варварство понякога (твърде рядко) човешките същества успяват да си оградят кътчета, стоплени от светлината на любовта. Кътчета, отделени от останалия свят, където царят съкровеност и любов.

Историята действително познава такива хора. Човешки същества, които прекарват живота си в труд, в тежък труд, водени единствено и само от преданост и любов, които буквално отдават живота си за другите в името на предаността и любовта, без при това ни най-малко да си дават сметка за своята саможертва; дори не биха могли да си представят друг начин на живот освен себеотдаването в името на предаността и любовта. На практика почти всички тези човешки същества са жени.

Източник: Мишел Уелбек: „Елементарните частици“, изд. „Факел експрес“
Снимки: The Independent, Los Angeles Times, Newsweek