За последната въздишка на уморената природа с думите на Радичков от неговия „Есенен ден”
Ние вървим из глухото мъртво поле и гоним с изстрели тъмните ята на кеклиците; понякога от техния облак се откъсва и полита надолу ранена птица. Ятото прави завой, като мени своята форма, и неочаквано пада някъде зад ниския хълм. Ние не отиваме подир него, а бързаме към срещуположната страна, защото птиците ще избиколят. И едва стигнали подножието, зърваме горе дългата шия на водача и равния бяг на кеклиците. Другарят ми стреля и докато пушекът се разпръсва, птиците със свистене се вдигат над угарите. Гончето гледа озадачено ту нас, ту черното облаче, което се снишава и пропада зад кафеникавото било на следващия хълм. Двамата пак бързаме през изпръхналите и сухи угари и пак зърваме кеклика-водач, събрал ятото край няколкото оголени крушови дървета. И отново изстрелите глъхнат над полето и птичето ято става все по-малко и по-малко. Изплашени от гърмежите, кеклиците се пръскат по нивите. Другарят ми продължава с кучето да ги търси, а аз оставам при обезлистените дървета, за да го дочакам. Земята е суха, пръхкава, попадалата шума я застила меко като дюшече и шушне под краката. Сядам върху това дюшече.
Напред полето се стеле с ниските си могилки и хълмчета, със самотните и навярно за това тъжни дървета, щръкнали над изпепелените ограбени ниви. Тук и там се забелязват равните квадрати и на пшеници, но и техният цвят изглежда безжизнен, студено-зелен. От изток едва леко полъхне и сребърна паяжина проблесне високо в обезцветеното небе. Тя се загубва само за няколко мига и нищо повече наоколо не свидетелствува за живот, за желание за живот, никакъв порив на вятър, никакво движение. Струва ми се, че онова едва забележимо повяване, което иде от изток, е последната въздишка на умъртвената природа.
Нарядко дочувам глухите изстрели от пушката на моя другар, още по-глухото уплашено ехо и грач на птица. После всичко чезне и остава само делничното и слабо слънце и онази сребърна паяжина, която проблясва пак във висините. Тя ту чезне, ту лъска и едва забележимо пътува към края на хоризонта, отвъд вълните на могилките и хълмчетата, където се издига черната стена на гори. Горите също стърчат безжизнени, застинали в очакване на зимата.
Този мъртъв, стар декор влияе потискащо, в душата неусетно нахлува хлад. Цялата природа, дълбоко вглъбена в себе си, безлюдна, убита, вълнува чувствата, но не докосва мозъка. Мисълта е застинала подобно на птиците, които висят мъртви върху халките или са се отпуснали неестествено върху мекото дюшече на шумата.
Защо късната есен винаги ни потиска? И защо ни кара да усещаме света само върху тъжните струни на своята душа, без да породи нито една светла искрица?
***
Зад нас остана шумното, изпълнено с хора поле, пеещите каруци и конете, които тичаха с пръхтене, мъжете с таргите и купчините димящ тор. Есенният декор бе все тъй тъжен, природата мъртва, но аз не гледах него. Аз бях изцяло под властта на действието, което се разиграваше на фона на този стар декор, на силите, които оживиха полето и притеглиха към себе си синеокия. И ми се струваше, че много векове назад в един такъв есенен ден из почернелите гори на хоризонта е изтичал човекът, за да хвърли в полето семето на живота и на надеждата, преди още природата окончателно да е издъхнала.
Из „Есенен ден” от книгата „Педя земя”, 1980 г.
Картина: Шишкин И. И., „Золотая осень”, 1888
Снимка: Иво Хаджимишев
