„Отнасяй се с почит към живота.”
Немският теолог, философ, музикант и лекар, Алберт Швайцер е един от великите хуманисти на XX век. През 1952 г. той е удостоен с престижната Нобелова награда за мир, а средствата от нея влага изцяло в построяването на цяло селище за прокажени в африканското градче Ламбарене в Габон. Това е мястото, където още през 1913 г. Швайцер и съпругата му със собствени средства откриват болница, в която той с кратки прекъсвания работи почти 50 години. През първата си година в Африка, помага на повече от 2000 пациенти. Бог отрежда на Швайцер дълъг живот, а той служи на хората до самия му край. Умира на 90 години, а болницата, създадена от него, работи и до ден днешен. „Личният пример е не просто най-добрият метод за убеждение, а единственият”, споделя приживе Швайцер. Целият му живот е потвърждение на неговите думи и дела.
(1875 ~ 1965)
Не зная каква ще е съдбата ви, но едно зная със сигурност: единствените между вас, които ще бъдат наистина щастливи, ще са онези, които са потърсили и открили как да служат. Правете онова, което е по силите ви. Не е достатъчно да кажете: „Печеля, за да издържам семейството си. Добре се справям с работата си. Добър баща съм. И добър мъж”. Всичко това е хубаво, но вие сте длъжни да правите и още нещо. Винаги търсете възможност да сторите добро дело. Всеки човек трябва по свой начин да търси възможност да стане още по-благороден и да реализира своето истинско човешко достойнство. Вие трябва да отделяте време и на своите събратя. Дори да не е така много, но направете нещичко за тях, за онези, които се нуждаят от човешка помощ, нещо, за което няма да получите никаква отплата, освен привилегията да служите.
Същността на доброто е: да опазваш живот, да развиваш живот, да изведеш живота до най-висшата му стойност. Същността на злото е: да увреждаш живот, да възпираш живота в неговото развитие. Значи основният принцип на етиката е преклонението пред живота. Всяко добро, което правя на някое създание, в крайна сметка помага да бъде съхранен и развиван животът му.
Хуманността е доброто отношение на човека към ближния му. Думата изразява необходимостта да бъдем добри не само защото това е една от етическите заповеди, а защото такова поведение съответства на нашата същност.
В основни линии преклонението пред живота повелява същото, което учи етическият принцип на любовта. Само че преклонението пред живота обосновава и самата повеля на любовта и изисква състрадание към всяко живо същество.
Важно е също, че етиката на любовта ни вменява само поведението към другите, но не и как да се отнасяме към нас самите. От нея не може да се изведе изискването да бъдем верни на собствената същност, което е основен елемент на етическата личност.
В действителност обаче именно преклонението пред собствения ни живот ни кара да бъдем верни на себе си, като се откажем от всякаква престореност, която в една или друга ситуация би ни послужила, и никога да не ни налегне умора в борбата за собствената ни същност.
Етиката, която се занимава само с поведението на човека към себеподобните му, може да е много дълбока и жизнена. Но тя остава нецялостна. Затова беше неизбежно един ден човешката мисъл да се смути от жестокото и незабранено от никой закон отношение към другите създания и да настоява пред етиката да се смили над тях. Етиката подходи боязливо към тази сериозна задача. Едва от кратко време това начинание среща внимание в света.
И ето хората вече започват да се убеждават, че етиката на преклонението пред живота, която изисква да бъдем добри към всички живи същества, отговаря на естественото чувство на мислещия човек. Когато сме етични към всички създания, ние влизаме в духовна връзка с вселената.
В света волята за живот е в конфликт със самата себе си. В нас тя желае да бъде в мир със себе си. В света тя се проявява, в нас тя се развива. Духът ни повелява да бъдем различни от света. Прекланяйки се пред живота, по елементарен, дълбок и жизнен начин ние ставаме благочестиви…
* Из „Култура и етика” Алберт Швайцер, Наука и изкуство, София, 1990 г.
На двадесет години всеки от нас има лице, дадено му от Бог; на четиридесет - лицето, което ни е дало животът; на шестдесет - лицето, което сме заслужили.
Само хората, които са искрено благодарни на Бога, са наистина богати. Така че нашето вътрешно щастие не зависи от добрите или лошите събития, които ни се случват, а от степента на нашата благодарност към Бога.
Човек овладява природата, ненаучил се все още да владее себе си.
Има два начина за бягство от нещастията в живота: котките и музиката.
Пожелавам си шанс, а не сигурност. Искам да се срещна с риска, да копнея за нещо и да го постигна, да преживея крушение и успех. Отхвърлям всяко предложение да продам порива си за дребни бакшиши. Предпочитам да се изправя пред трудностите на живота, отколкото да водя застраховано съществуване. По-добре напрегнатата възбуда на собствения успех, отколкото безличния покой на утопиите. Не заменям нито свободата си срещу благодеяния, нито човешките си достойнства за щедри дарове. Научил съм се сам да мисля, да действам, да гледам света право в лицето и да заявявам: "Това Творение е мое." Всичко се съдържа в думите: "Аз съм свободен човек."
Успехът не е ключът към щастието - щастието е ключ към успеха. Когато правим това, което обичаме, със сигурност ще успеем.
Щастието не е нищо друго освен добро здраве и лоша памет.
Етиката е безгранична отговорност за всичко живо.
Греши този, който се мисли за християнин, само защото ходи на църква.
За да се научиш да молиш, първо трябва да се научиш да благодариш.
Истинската етика започва там, където думите са излишни.
Не е задължително да бъдеш ангел, за да станеш светец.
Разумният човек трябва да застане срещу всички жестоки обичаи, независимо колко дълбоко вкоренени в традицията и доколко заобиколени от ореол са те. Когато имаме избор, трябва да избягваме да причиняваме страдания и болка в живота на друго, дори и най-низше същество. Ако не правим това, си навличаме вина, която нищо не оправдава.
Според мен съдбата на религията е заложена на карта. Да си религиозен за мен означава да бъдеш човек, просто човек - по образеца на Иисус.
Това е съдбата на всяка истина - да бъде обект на присмех, когато за пръв път е изказана. Някога се е смятало за смешно да се предположи, че чернокожите са наистина човешки същества и че би трябвало да се третират като такива. Това, което някога е било смешно, сега е неопровержима истина. Днес се смята за преувеличение да се прокламира постоянно уважение към всяка форма на живот като сериозно изискване на рационалната етика. Но идва времето, когато хората ще бъдат удивени, че човешката раса е съществувала толкова дълго преди да осъзнае, че неразумното посягане на живота е несъвместимо с истинския морал. Моралът в своята абсолютна форма обхваща отговорността към всичко живо.
Снимки: Pinterest, Albert-Schweitzer-Kinderdorf, APO-Source - WordPress.com, Art Blart, History.co.uk
