Българската книга
(Слово, четено на тържествено събрание в зала „България” на 23.05.1941 г.)

Дълбоката същина на един народ не лежи нито в земята, която той населява, нито във вярата, която изповядва. Тя е - на първо и последно място - неговият език.

Езикът - ето нашата най-истинска и безсмъртна родина. Онова невеществено нещо, което обединява милиони единици в една общност, отделя я от различните други, излюпва съзнанието, чрез което един народ се превръща в нация.

Най-удивителното свое въплъщение езикът намира в книгата. Писменият знак, буквата, наистина, е една вдъхновена мистерия, сътворена от човека. В него се осъществява неспирния стремеж към вечност, безкористно усилие да дадеш на другите най-хубавото от себе си, радостния дълг да подариш на бъдещето своя опит, своите упования, своята мъдрост, за да ги предаде то на свой ред на едно ново бъдеще.

Какво би бил един език без писменост? Едно миражно слънце, лишено от топлина и от живот, една мелодия - неуловена, неуловима и гаснеща, огромен къс мрамор, от който не е извадено още никакво изваяние. Всичките набрани сили на племето, безпределните възможности на расата чакат чудодейния съсъд, за да могат - освободени от небитието - да излеят своя образ пред света.

Затова и другото име на книгата, на писмеността изобщо - е освобождение. Освобождение в най-пълния и в същото време в най-духовния смисъл на тая дума. Освобождение политическо, религиозно, културно; освобождение от едно иго, от материален гнет, от предразсъдъци - най-после от мрачините на непознатата човешка душа.

Огромна и неподозираща сила - като в атома, когато неговите елементи избухват, освободени - дреме заключена в книгата. По-рано или по-късно, но винаги неизбежим, идва часът на експлозията и тогава светът отваря очи, разбуден, за да се види преобразен: нови истини озаряват кръгозорите, изплуват непознати до днес брегове, залязват религии, рухват древни царства, за да сторят място на млади, извикани да осъществят, по реда си, своята собствена съдба.

Има ли в света по-поразителен пример от тоя на българското писмено слово?

Така измерено с исторически мащаб, делото на светите солунски братя, днес повече от всякога се утвърдява като грандиозно творческо дело, дълбоко революционно по същината си, като е всяко дело на освобождение.

Да откриеш и предадеш на 200 милиона славяни един ключ към безсмъртие; да изваеш от безформената маса на едно население - народ със свой образ, с непреклонна воля и пламенно сърце, това е, несъмнено, едно сътворение, подобно на библейското, извършено с чудодейните думи: „В начале бе Слово!”

Слово бе нашето начало, наистина. Защото всичко, което е днес България, излиза от словото. Защото земните неща постигат вечност, единствено когато са пронизани от духът. Защото материалната култура добива цена, само ако е родена от божествената същина на човека.

Десет столетия мекия блясък от лъчезарните образи на двамата равноапостоли огряваше - ту загасващ понякога, ту разискрен неочаквано - неравния път на българското племе.

В това бавно, но непрестанно възлизане светят по-нови съзвездия - ние всички знаем техните имена, защото в тях е нашата гордост (св. Климент, Йоан Екзарх, патр. Евтимий, Паисий, Софроний, Раковски, Берон, Славейков, Каравелов и Ботев). Докато в един естатичен и кървав април - 1876 год. - Словото завърши първата своя освободителна работа: - националното обособяване бе постигнато.

Ала стойността на това изумително дело не се измерва само с факта на едно народностно - или политическо - или социално освобождение. Това са предпоставки, необходими за пълното разкриване на духовни възможности.

Народът, който бе извикан за живот и който даде писменост на половина Европа, имаше и има какво да даде още на света. Само 63 години на младата българска държава - срок на един среден човешки живот - и ето, чудото на българския дух и на българската книга отново се прояви: в творчеството на всички народи на Балкана, чийто свободен живот датира почти столетие по-отрано, българската книга без никакво оспорване заема челното място.

От примитивните словесни опити само преди 70-80 години, българската реч стигна, в наши дни, до субтилна музикалност поезията на Н. Лилиев (чистота, пластичност и дълбочина), прозата на Ел. Пелин и Й. Йовков, които прехвърлят снизходителните граници на една местна, балканска литература.

Така, освобождавайки се непрекъснато от всички необходими преходни форми нашата художествена реч подобно на пеперуда, излязла от пашкула, хвръква към безпределния простор, дето всяка нация струва само дотолкова, доколкото е частица от Човечеството.

Може ли да има по-върховна слава за ония, които преди единадесет века създадоха „Аз-буки-веди-глаголи”…?

Какъв е тоя пулс - по-плътен и по-дълбок - който всяка година на тоя ден бие в сърцата ни и в същото време сякаш е извън нас? Той иде из дъното на земята, от тъмните далечини на времето. Това е тръпката на дедите и бащите, която прелива своя незапиращ ток в нашите жили.

И тоя бодър зов, който кънти като въпрос на внезапна вечерна проверка? Той пита през хилядолетия - и сърцата ни веднага отговарят: - Да, тука! Тук съм!

Сега, и утре, и винаги, и тогава, когато не ще бъда вече, и когато се върна при тебе, пръст от пръстта на тая земя, за която не ми стигат думи на благодарност!
Озарена от вътрешен пламък, аз нямам друга съдба, освен твоята, нямам друг смисъл, освен щастието, с което ти ме благослови: твоето прекрасно и безсмъртно слово!

* Публикувано във „Вестник на вестниците”, май, 1941 г.

Източник: literaturensviat.com
Снимка: Портретна снимка на Константин Константинов, ДА „Архиви“